Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Стария Даг отново подпря челюстта си с ръка, а с другата приглади косата зад ухото си. Не беше доволен от себе си. Той не можа да изрази мислите си така ясно, както те бяха вътре в него. И имаше впечатление, че Аделхайд не го слуша. Той бе имал намерение да поговори с нея за това по начин, по който тя да го разбере. Беше твърде близо до това. Приклекна пред камината и сложи нови цепеници, така че огънят отново пламна.

Аделхайд бе потънала в скръб — разтърсващо чувство, което бе изпитала преди две години с Младия Даг, както и сега, след смъртта на баща си, която я бе парализирала.

Вероятно заедно с огъня се съживиха и мислите на Стария Даг, защото той се облегна назад в креслото, сякаш осъзнал, че отново е постигнал яснота, и отново подхвана мисълта си:

— Щом нашите сили не могат да излязат извън земния живот, ние трябва да ги използваме именно тук, в този живот. Не бива да се загубваме в книги и речи, както и да се отпускаме в жалко отчаяние, защото не можем да надскочим възможностите и способностите си. Длъжни сме да се примирим с това, че сме хора, и да се доверим на последното пътуване към Бог; защото там ние сме безпомощни. Смятам, че е напълно излишно човек да шепне в полусън, сутрин и вечер, всевъзможни молитви. Човек трябва да се придържа към „Отче наш“… това правеше и баща ми. Тази молитва съдържа всички силни думи и заради това човек трябва да я казва внимателно, така че да я чувства в себе си през целия ден и след нея вече да се насочи към всекидневната си работа. Това иска животът от нас… защото ние сме в живота, докато сме на земята. Последният ред от молитвата в Библията на епископа: „Молитвата е пътят на човека към Бог“ може да има и друг смисъл. Аз я тълкувам, че молитвата е не само мисли и изрази, но също така и дела — и делата са онези, които се изискват най-вече от нас… и са полезни на другите. А това не могат да го направят единствено мислите и словесните молитви. Всичко, което по-рано ми беше толкова тъмно, сега ми си вижда съвсем просто и ясно. Ако бях свещеник, проповедта ми на всеки празник щеше да бъде, че човек трябва да има топло сърце и добра воля и да бъде готов да помага; защото това е истинският път на нашата воля и той носи добро и на нас, и на другите.

Старият Даг извърна лице към Аделхайд.

— Сега разбираш — продължи той, — защо отново започнах да обикалям полето, да ходя в колибите горе, в гората. Има много работа там. И освен това: там горе, в гората, аз се съживявам и намирам в нея, както и във времето, и в промяната на годишните времена, също толкова много от нашия Бог, колкото намирам в книгите и думите. Скитаме с момчетата в гората, защото аз, старецът, отново се подмладявам чрез това, а и за да остане като спомен в съзнанието на децата. Защото те може би ще намерят някога опора в думите на дядо си. Ние сме слаби същества, Аделхайд. Колкото и силни да се чувстваме, ние все пак имаме нужда от някаква опора, било в църквата, било в семейството ни, било във верни приятели. Ако не бях имал тази опора, за мен щяха да съществуват само парите, за нещастие на всички тук, в селището, и отвъд, в полето.

С последните думи в Стария Даг се завърна старата му непоколебима сила, а новият огън в камината го окъпа в светло сияние. После обаче пламъците угаснаха и тъмнината на старата стая започна да се спуска над двамата.

Стария Даг седеше както преди, но очите му бяха потъмнели. Заключенията, до които беше стигнал, бяха съвсем ясни за него, сега той ги бе оформил в думи и ги бе казал на глас.

В мислите си видя ясно уверената фигура на баща си, строгото лице на Ане Хамарбьо. В тези две фигури беше силата на рода, а в него — отговорността за това, което е било, и това, което е трябвало да бъде. Горди спомени за успех и победи имаше в миналото, но то помътняваше в мрака на самотата.

Пред погледа на Даг оживя лятна вечер и силуетът на Дортея по стълбището, чийто глас на доброто бе стигнал до сърцето му.

Последните мигове на Терезе на стола до прозореца във вътрешната стая, когато тя му благодари за всичко добро през целия й живот, докато той бе потънал в мрака на греха да бъде алчен за пари…

Треперещият глас на стария Клинге му напомни за товара на бедността.

Написаното от ръката на епископа в Библията, над което бе размишлявал в нощните часове на един от най-трудните моменти в живота си, през зимата преди две години…

Дръзките думи на свещеника за индулгенциите, които го бяха избавили от високомерието и го бяха накарали да търси верния път, както и случилото се съвсем наскоро, когато свещеникът дойде на смъртния одър на майора и ги накара да осъзнаят, че хората се нуждаят от помощ.