Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

— Обсъдихме целия му живот, от люлката до гр… границата — рече Даг спокойно, — а също и за изстрела — добави той по-гръмко.

Свещеникът не даваше вид напълно да се е успокоил от казаното, но не отговори нищо. Бе дошъл да изпрати майора по пътя му към вечността, следователно негово беше решението да избере най-подходящия начин.

Като се доближи до леглото на майор Баре, свещеникът едва ли можеше да се нарече мек духовник. Но разговорът им започна така тихо и спокойно, разгърна се така неусетно и с такава поглъщаща сила, че едва след това на майора стана ясно каква мъчителна, но освобождаваща буря бе преживял.

Устата на свещеника беше строга, но погледът му бе мек, когато се върна при Даг в залата.

— Много неща в живота на майор Баре са могли да бъдат съвсем различни — рече свещеникът, — ако е имал опора.

Стария Даг продължи да мисли върху тези думи дълго време след заминаването на свещеника. Майорът беше женен за родственица на свещеника, негова дъщеря беше Аделхайд. Думите на свещеника прозвучаха като присъда над двете жени от собствения му род.

Жената на майора бе лична позната на свещеника, а с Аделхайд той бе имал, както бе известно на Даг, сериозен разговор преди сватбата й, но и по-късно тя често се бе отбивала в дома на свещеника по време на разходките си на кон. Той можеше, следователно, да има мнение и за нея.

Мислейки си, Стария Даг стигна до заключението, че Аделхайд никога не бе имала близки отношения с баща си, а и от това, което бе показала към Младия Даг, трудно можеше да се прецени. Горе, в планинската колиба, тя се бе борила с достойна за възхита сила за живота на мъжа си, а също и за самия него, за Стария Даг, тя често бе била като същинска божия благословия, силна и непоколебима с думите и делата си през онази тежка зима, когато самият той беше вътрешно разколебан.

Свещеникът явно си бе направил неумолимите заключения въз основа на нещо…

Стария Даг не попита нито свещеника, нито майора какво си бяха казали помежду си.

Когато по-късно през деня отиде при майора, той лежеше сериозен и тих, като по нищо не личеше какъв ефект бе имало върху него посещението на свещеника. Отивайки към него, Стария Даг бе разсъждавал още веднъж върху казаното от свещеника; ясно бе това, че не можеше да разбере как жената се бе разделила от мъжа си. Но на Даг му хрумна друго, защото познаваше майора от десет години и сам можеше да помисли за него и да му стане опора. Имаше много задължения в живота си, но все пак бе длъжен да се погрижи за такъв близък човек като дядото на момчетата. При мисълта за собствената си грешка той забрави жената на майора и Аделхайд, както и всичко останало. Да, не беше съвсем сигурен дали свещеникът не бе отправил намек точно към него.

Стария Даг не бе могъл да прогони досега от себе си мисълта, че беше най-добре майорът да си отиде от този свят, но сега промени мнението си. Изпитваше желание да поправи грешката си и да навакса пропуснатото. И това силно желание, че майорът трябва да оцелее от изстрела, се превърна в твърда вяра и преди още да си бе изяснил добре всичко.

— Щом отново се изправиш на крака, Баре — рече той, — ще наредиш да ти донесат нещата от града и ще останеш да живееш тук, в новата къща. Тогава двамата ще ходим в гората, ще се връщаме с много отстреляни птици и ще си живеем мирно и дружески, ти и аз. А от време на време ще си говорим на сериозни теми.

При първите му думи майорът обърна глава и насочи ужасен поглед към Даг, сякаш го пробуждаха от мъртвешки сън, но скоро отново отпусна назад главата си, точно както бе наредил лекарят, единствено очите му гледаха с внимание Даг.

Когато Даг стана, посегна и хвана ръката на майора. Баре дишаше трудно, без да каже нито дума, но Даг никога повече не успя да забрави неговия поглед.

Майор Баре почина същата нощ.

Веднага бе доведена Ун Хамарбьо и тя остана на стража при мъртвия, както беше според стария обичай.

Аделхайд научи за смъртта на баща си чак следващата сутрин и преди да влезе заедно със Стария Даг в синята стая, Ун вече беше махнала превръзката от брадата и тежестите от очите на майора. Възглавниците и покривките бяха сменени; бяха огледално гладко изпънати, а от стените на стаята падаше синкав отблясък върху таблата. Високо върху възглавниците бе отпусната главата на майора, със снежнобяла превръзка, изпъната на челото му.

Аделхайд стоеше като вцепенена. Нима баща й е бил толкова красив?

Всичко нездраво, провиснало бе заличено. Лицето му беше твърдо и решително, с гъстите, извити в мощни дъги вежди, носът бе изтънял, изпъкваше нагоре с дръзките си очертания. Устата, с дебелите, но добре оформени устни, беше плътно затворена, а мощната линия на брадата завършваше картината — наследник на няколко поколения офицери.