Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Аделхайд го попита как се чувства, а той й отговори с обичайния си непринуден изказ:

— И добре, и зле…

Тя водеше вътрешна борба със себе си, опитваше се да върне онова чувство, което бе почувствала, идвайки насам, но не успя да пречупи себе си, нито да изрази нещо от това пред баща си. Двадесет и шест години бе изпитвала погнуса към него, а сега се бе случило и онова, по-лошо от всичко сторено преди. Как да има сили?

Изправи се и вдигна глава, сякаш да се вслуша. Спокойният глас на Стария Даг и неговите думи, казани в стаята й, неочаквано прозвучаха в нея. Бяха се изплъзнали встрани заради внезапната тревога за живота на баща й, но сега отново се върнаха: „Подобно нещо кара гордостта да страда, но животът пречупва нашата гордост. И ние започваме най-добре да го разбираме, когато тя е пречупена.“

Тя се наведе и главата й клюмна. Казаното от Стария Даг звучеше като заключение на базата на горчив опит, който самият той изцяло е преживял. И той не би й го казал в такъв сериозен момент, ако не бе преценил, че тя трябва да го чуе.

Гордостта ли беше онова, което я затваряше вътре в себе си и не й позволяваше да покаже другото? Дали нещастните години не бяха взели връх в съзнанието й?

Опита се да смири отношението си колкото може повече, за да види дали това ще й помогне; и следвайки този подтик, протегна ръка към леглото. Нещо в нея сякаш я въздържаше, обаче тя положи нежно, но твърдо ръката си върху ръката на баща си. Ръцете им потрепериха и тя го почувства. За пръв път от двадесет и шест години дъщеря му се докосваше до него, неговата дъщеря, която той се бе мъчил да съхрани и до днес вътре в себе си като някогашното живо и добросърдечно момиче.

Майор Баре притвори очи. Топлината на ръката й за него беше свято усещане, което той бе имал някога, преди много време, и което сега отново достигаше като прилив в него. Лежеше, изпълнен със страх, че тя може да дръпне ръката си; и мисли, които той наистина бе мислил, но никога не бе казал, сега се облякоха в думи — развълнувани, тихи, срамежливи:

— Не мога да очаквам да ми простиш… всичките страдания… които ти донесох… Аделхайд… но аз те обичах повече, отколкото… забелязваше.

Със срам, който я изгаряше, Аделхайд си спомни как той някога, в недоимък, бе ограничавал всичките си удоволствия само за да й купи хубави дрехи, когато тя бе отишла при него след смъртта на майка си и баба си; многото жертвите, които бе правил за нея, сега изплуваха в съзнанието й.

И тя не можеше да отвърне на думите му, като каже, че също го е обичала, защото това нямаше да е вярно. Усети как сълзи щяха да бликнат от очите й и й се искаше да стане, да се овладее, но се чу да казва:

— Бедни… бедни… татко!

И тогава дойдоха сълзите. С едната си ръка, вкопчена в неговата, с другата, притисната към лицето й, тя заплака за него и… за самата себе си.

Аделхайд си беше отишла. Майорът лежеше сам в синята стая. Той беше казал на Аделхайд, че много би желал да поговори със Стария Даг, ако още не си е легнал и това нямаше да го притесни. Часовете минават бавно, когато човек чака, а майорът чакаше… твърде много.

Дочу да се отварят врати и да проскърцват стъпала, после — стъпки в преддверието, но това не бяха стъпките на Стария Даг. Беше само един от слугите, който трябваше да стои през нощта в съседната стая, за да бъде на разположение, в случай че майорът се нуждае от нещо.

Усещане за хладна самота се възцари над него. Вероятно така щеше да настъпи краят, а че беше край, той ясно си даваше сметка за това. Раната пулсираше и човъркаше в главата му, а пристъпите на мрак идваха един след друг.

Някъде в новата къща се затвори врата и някой се заизкачва по стълбището, после влезе във всекидневната. Дъхът на майора застина от напрежение, после облекчено бе изпуснат. Бяха стъпките на Стария Даг.

Стария Даг нареди на слугата в съседната стая, който трябваше да бди, да си ляга. Сам щеше да се грижи за майора тази вечер, беше си починал няколко часа и затова така късно бе дошъл.

Много приятели бе имал през живота си майор Баре, но такъв като Даг не бе имал — помисли си той.

Даг бе стоял тук от ранна заран и през целия ден, като няколко пъти майорът бе изпадал в безсъзнание. Бе пожелал да види момчетата на Аделхайд и Даг ги доведе; болният поговори живо и приятелски с тях, но когато си тръгнаха, той изведнъж отпадна, захлипа и след това отново загуби съзнание.

Сега, когато се появи за нощното будуване, Стария Даг тайно носеше нещо в ръка и го сложи внимателно на масичката до леглото. Майорът насочи очи натам и видя, че беше чашка, пълна с нещо.