Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Аделхайд бе почувствала, че гласът на Стария Даг е несигурен, когато й разказа, че баща й е боравил непредпазливо с пушката. Освен това страхливият поглед на баща й, както и раната в средата на челото му, постепенно пробудиха съмнение в нея. Дали нарочно не бе стрелял? И в същия момент, когато тази мисъл просветна в нея, Аделхайд я свърза с другото нещастно събитие. Защото бе забелязала и оживлението на госпожица Крюсе, когато баща й казваше нещо похвално за нея. След два мъчителни дни тя желаеше най-сетне да разбере каква е истината.

Бяха минали часове, откакто госпожица Крюсе се бе появила в стаята. Аделхайд седеше сама — в креслото, както преди.

Независимо от цялата си мъка господарката се бе оказала принудена да вдигне и утеши госпожица Крюсе, да я отведе в стаята й и да я сложи в леглото й като малко дете. Но преди всичко това госпожица Крюсе отвори цялото си сърце пред нея.

Сега Аделхайд мислеше от часове за госпожица Крюсе и за самата себе си. Беше се отдавала на страданието си, чувствайки, че е много нещастна, защото Даг странеше далеч от нея и бе загубила доверието на Стария Даг. И все пак се бе наслаждавала на цялото богатство на живота, имаше своите малки момчета и трябваше само да потърпи, за да… Сега тя бе научила за съдбата на друг човек, за копнежът към живота, който не можеше да бъде за госпожица Крюсе нищо друго, освен страдание. А онова, което за друг човек беше щастие, за госпожица Крюсе беше свързано единствено със страх и ужас, както и непоносими угризения на съвестта.

Преждевременно Аделхайд строго бе осъдила и мъжа си, и Стария Даг, и госпожица Крюсе, а сега бе разбрала, че срамът тегнеше върху самата нея и баща й.

Всяко нещастие досега тя бе посрещала с горда осанка, опирайки се вътрешно именно на тази горда външност.

Сега всичко бе свършило. Тя се наведе напред и зарови лице дълбоко в ръцете си. Животът никога нямаше да спре да я събаря на земята. И занапред щеше да бъде така. Тези удари бяха само една подготовка… за смъртта.

Някой вървеше нагоре по стълбището с тежки и твърди стъпки. Аделхайд се ослуша, бързо скочи и се втурна към огледалото. Избърса с носната си кърпичка лицето и очите си, оправи косата си и се изправи — по стар навик. Съзнанието й пресякоха светкавични мисли. Защо идваше Стария Даг? От раждането на близнаците досега той не бе идвал в стаята й. Дали не подозираше случилото се с госпожица Крюсе и баща й? Премаля. Какво щеше да каже той за това? И какво тя трябваше да отвърне?

Стария Даг влезе. Застана и се огледа наоколо, сякаш никога не бе идвал тук. Веждите му бяха потънали сред дълбоки бръчки, а на лицето му бе мрачно и сериозно.

След като отстъпи няколко крачки назад, Аделхайд вече стоеше зад голямото кресло и притеснено движеше ръце по облегалката му.

— Ще седнеш ли? — успя да каже най-сетне тя.

— Да — той отиде до стола и седна. — Не си ходила през последните два дни при баща си — рече спокойно. — Той пита за теб.

Аделхайд се обърна бавно към прозореца и се взря навън.

Стария Даг седеше и я гледаше.

— Не ни е дадено да съдим — поучи я той. — Освен това ние, другите, може би невинаги имаме достатъчно милост към ближните си.

Аделхайд трепна. Какво искаше да каже? Дали знаеше нещо, или пък мислеше, че осъжда баща си за пиянството му?

Стария Даг видя безпомощността и притеснението й, които сега я бяха лишили от всякакво самообладание.

— Всичко, което ти знаеш, го знам и аз… Инцидентът с госпожица Крюсе и… всичко останало — каза твърдо той.

Тогава напрежението в Аделхайд избухна. Тя заплака жално зад завесата. Следователно Стария Даг бе знаел всичко и сега идваше да я утеши — точно в момента, когато целият й живот бе потънал в мрак.

— Да, подобно нещо кара гордостта да страда — рече той, — но животът пречупва нашата гордост, Аделхайд. И ние започваме най-добре да го разбираме, когато тя е пречупена.

Стана, направи няколко крачки към вратата, но след това се обърна към нея още веднъж.

— Имаме да си казваме много неща двамата, но тази вечер ти трябва да отидеш при баща си… Не се знае дали ще издържи дълго.

С тези думи Стария Даг си тръгна и стълбището заскърца тежко под неговите стъпки.

Аделхайд се извърна и загледа с твърд поглед към вратата.

Следователно Стария Даг знаеше всичко, имаше свое участие в ужасния инцидент. Ако имаш такова съпричастие в мъката си, може да понесеш всичко по-леко, и той бе дошъл при нея, за да й го каже и да я успокои, като й бе вдъхнал отново нещо от онова предишно усещане за опора. Почувствала го бе като разливаща се топлина по тялото си, докато бе мислила единствено за себе си — както винаги…