Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Щом огънят се разпали силно и ловците седнаха със запалени лули един срещу друг при огнището, леко порасналото самочувствие на майора след ловния му успех се изпари.

За живелия в гората зрял човек тя завинаги ще остане свързана с най-ярки спомени. И едно пътуване като това може да върне за него много картини: тихи, тъжни образи и тъмни, диви звуци, както и извисяващи откровения, достойни за гордост.

Като младеж майорът бе живял в едно полско имение, тогава се бе занимавал, както и по-късно, с лов и бе обходил много места, преди да се появи тук, в Бьорндал, и да придружава сега Стария Даг в гората. След срамното събуждане тази сутрин и след дългите години на падение и постоянен алкохолизъм този ден, прекаран в гората, за него беше едно вълшебно пътуване, събуждащо едно или друго чувство от доброто старо време, когато той не бе загубил уважение към себе си — онова време дни, когато бе имал човешко достойнство. Сега, до огнището, седнал на разнебитеното столче, с лула в устата, той се пренесе мислено назад по изминатия днес маршрут: към спомените за достойното време в живота му. Забрави дори да дърпа от лулата си, не се сещаше за нищо около себе си, унесен в спомена за миналото, а главата му все повече и повече се свеждаше. Някъде безкрайно далеч беше времето му на самоуважение. Беше като някаква недостижима далечна страна. Надолу — надолу по нанадолнището — непрекъснато надолу.

Водата над огъня завря, Стария Даг сложи вътре яйца и се зае да приготви вечеря. Сложи тиган на жарта, запържи сланина и бе твърде зает, когато майорът най-после се надигна. Дали Даг го наблюдавал, докато бе седял, потънал навътре в себе си, близо димящия огън — никой не знаеше.

Започнаха да ядат и Даг казваше от време на време по някоя дума. Майорът се хранеше, но не така, както друг път, защото сега бе повлияло ходенето на чист въздух — изречените думи бяха малко и едва подхвърлени на Даг.

След храната отново запалиха лули и майорът изпита смътната надежда, че Даг ще го избави от тежкия му вътрешен товар и ще му окаже чест с това, което му носеше лек и забрава. Хвърли тайничко поглед към раницата на Даг, където се намираше шишето с ракията.

Стария Даг изпъна краката си. Ръката му, държаща лулата, се отпусна на коляното му. Бе донесъл много дърва и хвърляше кората с шепи в огъня; колкото повече изгаряше кората, толкова по-задимено ставаше, като димът се издигна като стълб между тях.

Стария Даг се прокашля, но не вдигна глава.

— Нали знаеш какво се случи с госпожица Крюсе? — попита спокойно.

Столчето на майора изскърца рязко, след което настъпи кратка пауза.

— Не, какво се е случило? — гласът на майора прозвуча притеснен и далечен.

— Ти всъщност трябва да знаеш най-добре — продължи Даг спокойно.

— Н-н-е… Защо?

— О, напротив, трябва добре да знаеш. Като баща. Но детето беше мъртво.

Сега не се чу никакво проскърцване на стола, никакъв отговор зад дима.

Вятърът в горите наоколо се засилваше, издаваше силни звуци… и заглъхваше в нежни въздишки, после изсвистяваше и отлиташе далеч през езерото; усили се и отмина много пъти, преди столчето да проскърца и той да отвърне с чужд и пресипнал глас:

— Аделхайд… знае ли?

Отговорът на Стария Даг дойде толкова спокойно, както и по-рано:

— Тя зарови трупа на своята… сестра в непрогледна нощ в градината… със собствените си ръце.

Дочу се звук, подобен на вопъл, проскърцване на трикракото столче — майорът стана, сложил ръце пред лицето си и плачът изригна, когато той стигна вратата.

Даг не помръдна, седеше ниско приведен и гледаше, без да помръдва, огъня. Но отвън се дочу слаб звук, като от допир до желязо; идваше отвън на колибата. Даг вдигна глава и бързо се огледа вътре. Пушката му беше закачена на стената, но майорът не бе внесъл пушката си вътре.

Стария Даг излезе навън и отиде към ъгъла на колибата. Само няколко мига му бяха необходими, за да забележи на мътната светлина на луната някаква сянка, след което се втурна с два-три скока напред и ритна с крак приклада на пушката. В същия миг обаче проехтя изстрел, като пушката падна глухо на земята. Майорът се наклони напред, колената му се подкосиха и той се строполи.

Звукът от изстрела се разнесе безкрайно далеч над горите и продължи да кънти още дълго време, дори в свикналите на гърмежи уши на Стария Даг. Той остана на мястото си, насочил надолу поглед към майора.

Бяха ли думите му твърде жестоки? Той беше сметнал за необходимо да изрече няколко силни думи, за да извади майора от равнодушието му. Но човек не посяга на живота си само заради една дума, дори и да е най-жестоката. Веселяшкият непукизъм на майора явно беше само показен. От вътре отдавна го е било превзело страшно страдание и вероятно при този последен удар всичко в него е рухнало.