Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Веднага след това далеч в градината се дочу в мрака звън на желязна лопата, която се удря в камъчета в пръстта.

Вратата към кабинета се затвори с дрезгаво скърцане и Аделхайд застина в преддверието. Пое си дълбоко въздух и напрегнато се вслуша. Никакъв звук — нито от нощта отвън, нито тук сред стените. Единственото нещо, което тупкаше, беше смразяващото напрежение около нея и неспокойното й сърце.

Бе обещала на госпожица Крюсе и й се бе заклела в името на всичко най-свято, че никой никога нямаше да разбере за това. Когато видя, че детето се бе родило мъртво, веднага проумя какво трябва да направи. Никой, освен нея и госпожица Крюсе не трябваше да научи — и тя, която преди, като Аделхайд Баре, беше изключително чувствителна и затворена, сега бе говорила утешителни думи, бе влязла дълбоко в сърцето на друг човек и бе умолявала и обещавала, че ще бъде за госпожица Крюсе щит пред всяко отчаяние, ако тя се опита да оздравее и да поеме отново своята работа. Всичко щеше да продължи, сякаш нищо не се бе случило.

Щом Аделхайд отново застана в залата, имаше чувството, че сякаш не тя, а някой друг, различен човек, беше сторил всичко това. И изненадващо в нея просветна мисълта, че ме бе открила начин да измъкне от госпожица Крюсе кой е бащата на мъртвороденото дете. Или бе забравила заради всичко останало да я пита за това, или пък не бе й позволило сърцето да изтезава един и без друго изтормозен човек с въпроси, които биха го унизили двойно пред нея — защото от малкото думи, които госпожица Крюсе бе проронила между стоновете си, бе разбрала, че тя страшно много се срамува заради това, че точно Аделхайд е толкова добра към нея.

Аделхайд се изправи с товара на собствената си мъка, осъзнала ударите на лопатата в нощната, притъмняла градина, както и с ясното съзнание за всички мисли, които я бяха атакували и които щяха да я нападат не само тази нощ, но винаги в бъдеще. Дали не трябваше да използва момента именно сега, когато госпожица Крюсе бе така изнемощяла, за да поиска от нея нужния отговор? Не, въпреки всичкото възмущение, което чувстваше да се надига в нея, тя не успя да прекрачи всичко и да бъде безчувствена към нещастното създание.

Щеше да се грижи сама за нея, докато се вдигне отново на крака. Не трябваше да се разчита на словоохотливи прислужници отнякъде.

Смазана от мъка, Аделхайд стоеше на светлината на самотната свещ. Очите й гледаха в празното пространство. Лицето й беше вкаменено, с неволно стиснати, неподвижни устни и със следи от сълзи по бузите. Стария Даг или Младия Даг — беше все едно. Всичко, което някога беше правило живота й щастлив, сега й се струваше отблъскващо и оцапано с кръв завинаги.

Аделхайд намрази дълбоко в сърцето си своя съпруг, баща му и — въпреки цялото си съчувствие — госпожица Крюсе.

Щом вратата зад нея се затвори, една сянка се промъкна безшумно с меки чехли от мрака на залата навън в преддверието. Крехкият пламък на огъня в камината освети в тъмното лицето на Стария Даг. Той хвърли поглед нагоре към стълбището и наведе глава, сякаш се заслуша в нещо. Прегърбен ниско, той се изви бавно към огъня. Лицето му се виждаше по-ясно. Бе вкаменено от отчаяние — дали това беше болка, или гняв, или пък срам? Очите му гледаха втренчено и без да виждат огъня в камината, сякаш в него заедно с гаснещата жар угасваше целият смисъл на живота.

Старият Даг идваше сред вечерния мрак откъм Сторколен, през малката долчинка. Бе в края на ноември, сред дълбока тъмнина и заледена почва. Затова той не вървеше прекалено бързо.

Пушката стърчеше над рамото му, а два заека и няколко черни глухари се люшкаха от двете му страни. Майорът бе пристигнал на гости, но не искаше да дойде с него в гората. Ето защо Стария Даг тръгна сам, тъй като изпитваше нужда често да бъде сред горския простор. В гората беше хубаво дори през този сезон — с много красиви цветове по пасбищата и заблатените местности заради листата, паднали по земята. В звуците на гората имаше някакъв притегателен зов от младостта му. И вътрешно той се чувстваше все по-здраво свързан с онова време, даже с най-далечните си години като момче. Тук го връхлитаха спомени, свързани са толкова много щастливи и спокойни моменти. А той имаше нужда от вътрешно равновесие заради всичко онова, което животът бе стоварил върху плещите му.

Заслуша се в грохота на водопада. Горе реката бе обуздана от леда и водопадът не бумтеше така бясно като в началото на есента. Прекоси моста и се взираше съсредоточено в мрака към воденицата. На края на моста бе свел глава, замислен. Дали не бе видял нещо долу във водата? С ръка върху перилата на моста, той отстъпи крачка назад, после още една и една.