Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Госпожица Крюсе, изключително здрава и неуморна жена, се беше разболяла в разгара на лятото, но и сега, в късна есен, отново трябваше да лежи и затова Аделхайд за пръв път бе ангажирана да се включи във всекидневната работа. Бе добре дошло за нея, за да се разтовари от вътрешното си напрежение и да се поуспокои. Можеше и да покаже, че не е безполезна и не се страхува да поеме такъв товар.

В кухнята настъпи голяма възбуда, когато Аделхайд се залови със задълженията в домакинството и започна с приглушения си съвършен глас да дава заповеди какво трябва да се направи. Всичко се получаваше доста бързо под нейния поглед, много спокойно и без излишни думи. Усещаше респекта, който толкова явно й демонстрираха, като някакъв нов източник на живот.

Аделхайд бе застанала пред огледалото в стаята си и се опитваше да надникне в себе си, както бе правила много пъти, но бързо се обърна и започна да се разхожда из стаята. Нито огледалото отразяваше, нито пък очите виждаха душата на човек. А в нея навярно нямаше вече никаква душа — отдавна бе изгаснала. Задоволството от работата в кухнята бе просто удовлетворение от една нова игра, която само на следващия ден бе забравена. Новата възбуда не успя да проникне по-дълбоко в душата й.

Ручеят, който преди се спускаше зад плевниците и отиваше към долината, бе отбит през есента, така че да минава през зеленчуковата градина до къщата. Сега я прекосяваше, имаше и малки прагове, преди да се спусне надолу по хълмчето след двора и да се влее отново в старото корито.

Идеята, разбира се, беше на Стария Даг, който имаше намерение да достави малко радост на Аделхайд. Тя случайно бе споменала веднъж, че е виждала някъде градина с ручей. Думите й бяха останали в паметта на Стария Даг и той се бе наел да го осъществи. Вероятно идеята за отклоняването на ручея се бе зародила в него горе в колибата Вестли.

Беше й известно, че Стария Даг държи повече на делата, отколкото на думите, но онова, от което тя имаше нужда сега, бяха думи, дори само една дума на съпричастност. Ала никой не искаше да й бъде съпричастен.

Когато госпожица Крюсе се разболя, Аделхайд нареди да пренасят леглата на децата в стаята на Младия Даг. Качвайки се горе по-късно вечерта, тя не искаше да минава покрай децата, за да ги събуди. Сега отвори леко вратата към стаята на Младия Даг и влезе, за да провери дали не са се отвили. Тургайр спеше кротко под завивката си, но Малкия Даг се беше проснал на възглавницата с голо гръбче и се обърна настрани, когато тя влезе.

— Татко — рече той.

— Не, мама съм — отговори тя. — Искам само да те завия.

— Татко! — извика силно той.

— Татко го няма — промълви тя и го зави.

Малкия Даг отвори очи и рече много сериозно:

— Но татко беше тук!

Сякаш нож бе забит в сърцето на Аделхайд, като чу как детето говори за баща си. Направи опит да го успокои: че само е сънувал; но той държеше на своето:

— Татко беше тук!

— Тихо — рече Аделхайд, — легни си и заспивай. Татко ти не е идвал.

Тогава момчето се изправи в леглото и рече упорито:

— Татко беше тук!

— Да не би да си говорил с него?

— Не съм, защото спях.

— Именно затова не можеш да знаеш дали е бил тук.

Момчето се противопостави.

— Не — рече то решително. — Татко допря лице до челото ми и тогава се събудих, но когато го потърсих с очи, той вече беше до вратата и я затвори след себе си. Извиках му, но той не ми отговори.

Аделхайд старателно го успокои и отиде в стаята си. И преди тя бе имала усещането, че Даг си е идвал, без тя да знае, и е нощувал в кухнята. А сега и Малкия Даг твърдеше това. Значи Даг действително е идвал в стаята, видял със заспалите деца и пак се е върнал долу в кухнята. Имаше слабост към децата и ги целуваше по челото, когато мислеше, че спят.

Аделхайд излезе на терасата и се заслуша в есенната нощ отвън. Явно бяха отбили днес ручея в новото му корито; успя да долови шуртенето му като нов, различен звук в нощта. Аделхайд си спомни многото щастливи часове, които беше преживяла тук, сред всички неприятности и страдания, и си помисли колко пречистващо щеше да й въздейства ромонът на ручея, ако не беше толкова самотна. И всичките й размисли и въпроси защо всички я изолираха встрани от себе си, бяха без отговор.

Върна се обратно в стаята, затвори вратата и започна да се съблича; но неочаквано си помисли, че друг, също толкова самотен, човек лежи болен само на няколко крачки от нея.

Госпожица Крюсе също принадлежеше към самотните същества, въпреки че дните й бяха пълни от зори до мрак с изнурителна работа. Родителите й долу в равнината бяха вече починали, я многобройните й братя и сестри се бяха пръснали надалеч. Едни си бяха създали семейства, други бяха заминали на гурбет, а други пък изобщо не знаеше къде са.