Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

— Вече не може да тича — рече той. — А и ние трябва да си ходим у дома.

Накара момчетата да му донесат раницата и пушката, а щом се обърнаха, изтича до клонката и я вдигна от гърба на един таралеж, когото беше обезпокоил. След това се насочи към тях и пушката си, тъй като беше заредена.

С приповдигнато настроение слизаше Стария Даг по горската пътека, с широки крачки и с момчетата, всяко от тях хванало се за крачол на панталона му. Държеше сега пушката в ръка и вървеше така, сякаш имаше намерение да им поднася нова изненада. Момчетата наблюдаваха внимателно, разменяха си погледи, като от време на време насочваха очи нагоре към дядо си, като се опитваха да държат дървените си пушки точно като него. Стария Даг ги караше да не говорят, да избягват да стъпват върху клони, да вървят съвсем тихо. За тях това беше почти непоносимо. Групичката вървеше по друг път, през гъсталака, а не по пътя, по който се бяха изкачили. Светлина и мрак, екот и тишина се сменяха, всичко беше някак мистериозно.

Близо до една поляна на завоя на пътя те дочуха странен звук, нещо като стържене, като скърцане от ремък на някоя каруца, и преди да се опомнят, над тях прозвуча гръм, повторен многократно по възвишенията. Заковаха се от страх на местата си зад Стария Даг, здраво вкопчили се в краката му.

— Тичайте зад онзи храст ей там — рече им той, — там ще намерите паднала на земята едра птица.

В началото не помръднаха, но после хукнаха — все по-бързо и по-бързо. Трябваше дълго време да търсят, защото птицата не беше точно зад храста. Накрая обаче я откриха, като в същото време гледката на полянката с храста, потънал в есенни цветове, и на нея двете деца, влачещи заедно един глухар за крилата, накара Стария Даг да премигне няколко пъти с навлажнени очи и да въздъхне дълбоко.

Докато вървяха, стигнаха до един хребет със следи от отдавнашен пожар. Само тук-там се забелязваше малко мъх върху почернелите камъни, тук–там стърчеше някой пън, няколко кухи дървета, някога шумели над хребета. Стария Даг седна, отвори раницата и децата мигновено се намериха до него, като две гладни кутрета. По лицето на Стария Даг трептеше неизказана мълчалива радост, когато момчетата седнаха до него, като всяко от тях взе в малката си ръчица нещо за ядене и задъвка нетърпеливо. Едрите му гърди се надигнаха и когато той въздъхна, дълбоко от сърцето му се дочу нещо като: „Господи!“

Два чифта очи се приковаха на мига в него и го попитаха какво е казал, но той само поклати глава и продължи да се храни.

След като момчетата си похапнаха, се плъзнаха по мъха надолу по склона, докато дядо им завързваше раницата. Чувстваха се прекрасно и нямаха време да гледат дядо си.

Наложи се да ги вика, след като преметна пушката и раницата на раменете си. Тръгна бавно по хребета, сякаш се боеше, че може да се подхлъзне на хлъзгавия мъх.

Децата се вслушаха. Хванаха уплашено дядо си за ръка, защото зад тях като че имаше нещо. Огледаха наоколо си и тогава изразиха притеснението си с думи. Стария Даг се обърна със съмнение назад, защото и той бе изненадан от боровия пън, който стърчеше насред хребета и пращеше, сякаш сам си говореше. От върха му се носеше дим, като се разлитаха нагоре ярки искри. Във вътрешността му нещо бълбукаше, съскаше и пращеше. После пламъците избиха и се надигнаха от овъгленото дърво, като шумът се превърна в бясна врява, в кашляне и пресеклив екот. Да, най-сетне изригна луд рев и бучене, сякаш беше неукротим гняв.

Децата стояха занемели от странното видение, но не се довериха изцяло на дядо си. Приближиха се близо до него и насочиха поглед нагоре към лицето му, тъй като той издаваше шумове и звуци, сходни на горящия пън. Очите му искряха навлажнени и игриви, сякаш с мъка се сдържаше да не изригне в гръмък смях.

Мина доста време, докато пънът, който беше жилав и упорит, падне, и когато съвсем изгоря, Стария Даг отиде да събере жарта загрижено.

— Не бива никога да оставяме сам огън, докато не е съвсем изгаснал! — рече назидателно на децата.

Разходката в гората с дядо им беше първият им траен спомен. Не го забравиха никога. Стария Даг беше изключителен за млади и стари отвъд горите и долу в селището на открито, сега стана изключителен и за момчетата, макар и в друг смисъл.

След изнурителния ден Аделхайд пое по стълбището към стаята си. Горе запали свещника и се огледа в огледалото. В очите й се забелязваше нова живинка, а умората й в момента не бе от отпадналост или от безнадеждност, а единствено нормална умора след един напрегнат ден. Животът неочаквано я беше повлякъл, впрягайки всичките й сили.