Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Стария Даг проумя, че иска да ги вижда всяка сутрин, и реши момчетата занапред да се хранят в залата с него. Досега ги изпращаха да се хранят в кухнята, за да не го притесняват. Сега осъзна, че иска да бъде притесняван, иска да чува край себе си техния шум, техния живот. Ако това трябваше да се случи някой ден, нека тогава да стане веднага, още днес.

Седнал в голямото си кресло в горния край на масата, Стария Даг изчака момчетата, които седнаха на колене върху столовете от двете му страни. Беше най-хубавият ден в живота им. Досега никога не бяха получавали в делничен ден яйца, но сега дядо им раздели едно яйце на две половини и намаза с всяка тях по една дебела филия хляб на двама им. Добре трябваше да си хапнат, защото да се ходи в гората, не беше никак лесна работа. За самия него не остана яйце, но това децата не забелязаха.

В залата, когато бяха напълно готови, Стария Даг се поколеба за малко, после взе пушката си от закачалката и я преметна през рамо. В същия миг момчетата се втурнаха нагоре по стълбището. Дядо им ги попита къде отиват.

— За пушките! — отвърнаха в един глас.

Само след миг вече слизаха с дървените си пушки, но се почувстваха нещастни, че не могат да ги носят през рамо както дядо им. Тогава Стария Даг се видя принуден да отиде с тях до обора, където им даде по един ремък за пушките. Когато групичката се появи отново в двора и потегли на север, Аделхайд стоеше до прозореца на залата. Те вървяха начело със Стария Даг, който стъпваше, висок и изправен, както в най-доброто си време, с пушка и раница. Веднага след него вървеше Тургайр, като дървената пушка стърчеше над главата му, а на няколко крачки зад тях беше Малкия Даг.

Аделхайд се досети, че момчетата трябва да се бяха нахранили с дядо си в залата. Животът тук следваше своя ход, жив и непринуден, при големи и малки. Само нея заобикаляше, беше никому ненужна.

На запад от Утхайм имаше поляна високо на склона — откъм южната страна бе повече каменлива и скалиста, но имаше и трева за овце. Точно там седна Стария Даг с момчетата, а малките ловци бяха в луд възторг от разните лакомства, които имаше в раницата на дядо им. При последния преход бяха хленчили заради жажда и глад, но той бе продължил да върви, за да ги приучи на издръжливост, която бе толкова необходима в гората. Искаше да издържат без почивка до поляната, а те наистина трополяха ожесточено след него.

Дебелите дрехи, които беше облякъл, защото смяташе, че ще върви бавно с момчетата и често ще трябва да спира за почивка, се оказаха в повече. Затова сега се бе излегнал разгорещен и изпотен на един затоплен от слънцето камък и слушаше вятъра, който полъхваше надолу на поляната, през всички долове, който ехтеше в гъстите гори, замлъкваше и отново пак започваше да свисти. Облаците се носеха по небето, разкъсваха се на въздушни ивици, като изчезваха, но веднага се появяваха други. Стария Даг се порадва на децата, които играеха край него нахранени и отдъхнали. Това нямаше да бъде последната им разходка в гората, зарече се той. Изведнъж той се надигна, скочи леко, извади нож и отряза едно клонче от смърча, който беше над камъка им. Пъргаво, както в младостта си, той направи четири–пет крачки напред, сложи клончето в тревата и го натисна надолу. После спря, погледна от момчетата към клонката и прокара ръка през косата си.

— Какво правите? — попита той.

Момчетата го погледнаха. Той ги извика при себе си, за да видели нещо забавно. Веднага дотърчаха. През целия път до тук дядо им беше говорил за камъните и растенията, за дърветата и птиците, показвал им бе следи от лисици и зайци, от рисове и други животни и още много неща, които бяха съвсем нови за тях. Изпитваха безгранично доверие в способностите му.

Посочи им клончето на възвишението и ги попита дали могат я накарат да тича. Понечиха да тръгнат към нея, но той ги спря.

— Не! Трябва да стоим тук и да не я докосваме с ръка, обратното всеки може.

Любопитството на момчетата се наостри, не можеха да разберат как ще стане това и останаха съвсем близо до дядо си. Той бързо потропа няколко пъти с крак и издаде едни особен звук. Клонката се помръдна съвсем леко и после изведнъж се понесе напред по земята. Спря под сянката на една хвойна. Такова необикновено нещо момчетата не бяха виждали никога. Попитаха дядо си дали може да накара клонката още веднъж да тича. Да, може би само още един път. Тримата тръгнаха към клонката, като момчетата се държаха здраво за ръката му. Това нещо им се виждаше малко страшно. Стария Даг отново потропа бързо с крак и издаде същия звук; клонката се раздвижи и прибяга до следващото място със сянка.