Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

В същото време дъждът валеше все по-силно и най-добре беше човек да потърси някъде покрив, за да се подслони. Симен почувства тази нужда и го каза на младежа. Тогава той обаче нагази сред канала в блатото, застана срещу водата и започна като луд да хвърля с лопатата си торф на двете страни.

Симен обаче не последва този пример. Остана на брега, а щом настъпи нощта, пожела да си отиде вкъщи, за да донесе вечеря. Младежът не му отговори, а продължи само да копае и да изхвърля бързо торф от двете страни на изкопа.

Когато Симен се върна, след като доста се забави с яденето, младежът бе напреднал изключително много. Сложи няколко залъка в устата си и продължи да копае.

На сутринта Симен отново подметна няколко думи за отиване вкъщи и за подслоняване под покрив, защото дъждът се изливаше, сякаш се бе продънило цялото небе.

— Сега остава съвсем малко — рече младежът и се втурна напред.

Симен също се захвана да изрива — но без голям успех, за разлика от младежа, който продължаваше да си проправя път напред с видима бързина.

Дъждът бе спрял, а денят бе напреднал толкова, че слънцето се бе преместило на юг, когато младежът от Стайнрюд най-после изхвърли и последния торф в пролуката на камъка.

Две момчета излязоха в зори от стаята на Младия Даг. Оставиха вратата зад себе си отворена и се затичаха боси с дългите си нощници към стълбището. Едното се повдигна на пръсти, за да стигне високия парапет на стълбището, а другото се хвана за ръката му, като по този начин успяха да слязат долу и да стигнат до залата.

Стояха там няколко мига и се ослушаха, защото им се стори необичайно тихо навсякъде. После отидоха до вратата на залата, натиснаха бравата и отвориха с голямо усилие вратата. Тук отново се ослушаха, защото сега се дочу равен звук, бучене, каквото не бяха чували никога. Но те се хванаха отново за ръце, минаха през залата и стигнаха до вратата на спалнята. Бученето идваше от спалнята на дядо им. Спряха, запримигваха весело и се засмяха. Значи той пак беше измислил нещо, за да ги изплаши.

Стояха така известно време там, заслушани до вратата, накрая едното се протегна нагоре и успя да стигне крайчеца на бравата. Успя и да я дръпне надолу, но тя изведнъж се изплъзна от ръката му, и в същия миг вратата се отвори, като бравата отново се надигна нагоре. Бученето вътре изведнъж престана, момчетата се спогледаха изплашено, прещракването на ключалката и внезапната тишина вътре ги изплашиха. Сега вече не се усмихваха и като чуха вътре някакво скърцане и шум на дрехи, в очите им се изписа известно стъписване. А като доловиха и звука на боси крака, които се приближаваха към тях, вече бяха готови да побегнат.

Преди да решат какво да правят, вратата се отвори и пред тях застана дядо им. В дългата си риза той им се виждаше още по-едър отпреди. Краката му бяха големи и синьо-червени, дебели жили се издуваха по тях, а прасците му бяха обрасли с косми дори до глезените. Не бяха виждали досега такова нещо, косата му висеше над челото и се спускаше върху ушите и главата му. Очите му първоначално бяха много големи и сърдити, но после изведнъж станаха дружелюбни. Той прокара ръка по косата си и тя застана на главата му, както обикновено си стоеше. Наведе се към тях — усмихна се със своята тъжна усмивка и ги вдигна. Тогава те забравиха всичко, което ги бе изплашило, и се почувстваха добре под закрилата на яките му ръце. Нещо ново и интересно беше за тях, когато той ги сложи на голямото си легло и сам легна помежду им. Забелязаха наистина, че тук миришеше по-различно и по-силно, отколкото в леглото на майка им или на баща им в голямата стая, но скоро забравиха това и с любопитство се забавляваха, когато дядо им сложи спокойно главата си на възглавниците и започна да си говори с тях, като се обръщаше ту към едното, ту към другото.

Баща им често не си бе вкъщи и на въпросите къде е, им отговаряха, че е в гората. Когато дядо им го нямаше и те питаха къде е, отговаряха им понякога, че е в града, или в селището, но най-често и в този случай отговорът беше — в гората. В гората, в която те не биваше да ходят. Всеки път, когато поемаха тайно натам, някой идваше и ги връщаше обратно. Можело да се заблудят или пък да затънат в блатото, или да паднат от някоя скала, освен това имало и мечки там.

Бяха плакали и много пъти бяха молили баща си да ги вземе със себе си в гората.

— Когато пораснете — им отговаряше винаги той.

Тормозеха и дядо си със същата молба.