Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Тук-там имаше купчини камъни и те свидетелстваха колко работа бе имало, докато се отвоюват зелените площи за пасбища. Не беше безопасно да сяда човек на тези камъни, когато печеше слънце; защото в тях се бяха настанили много пепелянки. Но старецът седна спокойно и безгрижно върху камънака и се огледа наоколо. Беше много приятно да се любуваш на тучната ливада, а пък между стволовете на дърветата се разкриваше гледка към източния склон надолу към селището.

Ако живеещите в Стайнрюд можеха да научат кой беше седнал тук на поляната, млади и стари биха зарязали цялата си работа и биха се спуснали да го видят. Наистина, техните родители го бяха виждали случайно, когато по-рано бяха имали някаква работа долу в имението. Но никога, който и да било от тях не се бе осмелил да го разгледа добре, а пък младите изобщо не бяха го виждали. Ала всеки би бил готов да даде нещо, за да види поне веднъж с очите си този старец.

Това беше Стария Даг. От младостта си досега той бе идвал тук само веднъж и то тогава, когато с Младия Даг се бе случило произшествието и с Аделхайд го караха към вкъщи. Но и тогава той само бе минал, без да спира.

По тези места живееха много хора и беше почти невъзможно да избегнеш срещата си с някого.

Даг се огледа от мястото си наоколо с внимателен поглед. Знаеше всичко за Стайнрюд. Беше му известно какво представляваха хората, живеещи тук, макар че през последните няколко десетилетия малко бе видял сам. Помнеше кой имаше постоянно нужда от помощ и кой никога не се набиваше на очи. Освен това често разпиташе Сивер Бакпе и други, запознати с делата тук, и научаваше нещичко.

Стайнрюд беше едно от най-големите стопанства — в обора беше един от горските коне и го използваха за работа, когато не се превозваха дърва; имаше и други големи стопанства, които също имаха по един кон и все пак винаги бяха в притеснено положение, но за Стайнрюд той не можеше да си спомни подобно нещо.

Криейки се зад гъсталака от смърчове, той се бе промъкнал край Стайнрюд, като бе разгледал подробно постройките. Обширния обор и плевника бе наредил да ремонтират преди няколко години, през трудното време на войната. Изглеждаха като нови.

Някои постройки бяха много по-стари, но погледът му разбра, че въпреки това бяха в добро състояние и грижливо намазани с катран, а там, където е било необходимо, обитателите не си бяха пестили труда да заменят изгнилите греди с нови. Каквото и да занимаваше мислите му по време на обиколката, такива неща Стария Даг никога не пропускаше да забележи. Всичко около Стайнрюд блестеше като за празник.

Когато бе минал през нивите, той бе установил, а сега бе забелязал същото и на пасището, че благополучието на хората тук не се дължеше на почвата. Напротив — навсякъде сред нивите стърчаха скали; почвата беше неплодородна и камениста. Щом успяваха тук да поддържат всичко толкова добре, тези хора следователно бяха съвестни и трудолюбиви.

Нямаше време за губене, затова той стана и бавно продължи пътя си. Държеше ръцете зад гърба си, а ловният му нож се поклащаше между тях. На главата си не носеше шапка, но косата му бе достатъчно гъста, за да го предпазва от слънчевите лъчи. Вървеше повече с наведена глава, но понякога вдигаше поглед нагоре към дърветата, като се вслушваше в звуковете на гората. Имаше вид на човек, който се разхожда спокойно и си почива от продължителния труд през живота си, като че ли иска още веднъж да огледа земята си.

Ограда обикаляше цялото пасбище. Но той не тръгна покрай нея, за да потърси пролука. Не, сложи крак на оградата, хвана един прът, който стърчеше над нея, и се преметна отгоре, като сложи крака си на върха на оградата и с един скок се прехвърли сред бурените, които растяха от другата страна. Скокът му не беше вече скок на младеж, но въпреки това в движенията му не се усещаше старческа вдървеност.

Гората тук беше по-гъста, като клоните бяха провиснали надолу като бради. Земята беше влажна, а след малко Даг усети мириса на блато. Тук някъде трябваше да бъде Стиернебек, чиито обитатели винаги трудно бяха свързвали двата края. Когато бе идвал, не помнеше да е имало блатиста почва, а и по-късно не беше чувал за такова нещо.

Стария Даг се озова малко по-нависоко, отколкото беше нужно, и сега видя под себе си къщите на Стиернебек, които се намираха долу до блатото, покрай което току-що беше минал. Потокът, от който мястото бе взело името си, течеше от другата страна на блатото и не беше вече истински поток. Насред блатото можеше още да се види, че тук някога бе имало вода. Сега бе покрито с растителност, а водата течеше през пролетта и есента през нивите и от нея те загниваха. Късно узряване, ранно измръзване — това можа да се досети Даг, че е причина за това, че хората тук не можеха да отгледат нищо. И като го разбра, той знаеше вече как може да се помогне, за да се направи мястото отново така плодовито, както е било по време на първите заселници тук. Водата трябваше отново да се вкара в потока. Веднага след блатото, в коритото на потока имаше каменен праг. Когато блатото е било обрасло в трева, водата вече не е можела да мине през този праг. Затова трябваше да се докарат тук дърва, много дърва, да се запалят, за да се поддържа ден и нощ огънят, с цел да се нажежи камъкът, докато се спука и после да бъде махнат. А след това през блатото трябваше да се направят канали, за да може водата отново да се прибере в предишното си корито.