Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Аделхайд бе сядала на голямата маса в гостната, с масивните столове около нея, от първата й Коледа в Бьорндал до този ден в твърде различни настроения, но никога не се бе чувствала така безполезна, така откъсната от хората и от всичко в живота, както днес. Седна на обичайното си място, в края на масата. Стария Даг седеше на широкия си стол на другия край, до него Младия Даг, а между Аделхайд и него — леля Елеоноре. Майорът само поздрави отдалеч и хладно леля Елеоноре и твърде очебийно се опита да отиде в другия край на масата.

Да, петимата събрани около масата бяха една любопитна групичка на първата празнична трапеза през тази година. Стария Даг не поглеждаше всички в очите. Във всеки случай не и Аделхайд. Обръщаше се с твърде очебиен интерес към съседите си или пък гледаше надолу в чинията пред себе си — обаче през масата към Аделхайд никога не поглеждаше.

А единствения сътрапезник, когото можеше да гледа в очите Аделхайд, беше леля Елеоноре. Тя нямаше смелост да отправи поглед към Стария Даг и само един-единствен път хвърли бегъл поглед на красивото, но хладно, безразлично лице на съпруга си. Това беше достатъчно — сълзи избиха на очите й и тя трябваше да си поеме дълбоко дъх, за да прогони мъчителното чувство за неясно осъзнавана вина и горчиви укори, които преляха в сърцето й като една-единствена дълбока болка, щом забеляза безрадостния му израз. Зачервеното лице на майора, което иначе винаги изразяваше завидно самодоволство, сега показваше следи на мъчително безпокойство и явна умора. Тя не се осмели да спре поглед върху него.

Презрението, с което леля Елеоноре бе се отнасяла в течение на двадесет и петте години, откакто бе разведен със сестра й, беше неприкрито — заради разтрогването на брака от негова страна, както тя направо казваше на всеки, когато ставаше дума за нейния зет.

На майора не му бе позволено да мрази никого. При всичките си грешки той все пак имаше достатъчно самосъзнание, за да види собствените си слабости и неговата присъда над останалите хора заради това беше твърде снизходителна. При всичката му отприщена бъбривост Стария Даг винаги го бе харесвал заради това, че никога не бе казвал лоша дума за никого. Само когато разговорът се насочеше към госпожица Рамер, той изведнъж ставаше мълчалив.

Доста алкохол трябваше да мине днес през гърлото на майора, за да преодолее обстоятелството, че госпожица Рамер седи на една маса с него. Но той пиеше бързо и жадно и най-сетне стана сляп за нейните студени погледи, а когато станаха от масата, той беше вече на дванайсетия си виц. Шегите му днес бяха сковани и не изригваха като друг път, така прецени Стария Даг, но можеше и само да му се е видяло по този начин.

Някой, Стария Даг или майорът, предложи да пият кафе и чашка силно питие в градината пред новата къща; денят бе от тези хубави, топли пролетни дни, когато слънцето грее силно като през летен ден.

Аделхайд и леля Елеоноре се наметнаха с връхните си дрехи, а мъжете и без друго бяха доста облечени.

Няколко храсти се бяха вече раззеленили край слънчевата южна стена, а покрай една от градинските пътеки се синееше зеленика, която Аделхайд бе донесла миналата година от гората и бе посадила тук. Поставиха масата и столовете пред вратата на всекидневната към градината, имаше кафе и сладкиши, а после се появи и димящ грог със захар и френски коняк за мъжете, а за жените — вино.

Майорът, както обикновено, след като изпи обичайната си доза, почувства огромно желание да изнесе реч. Някога една реч му беше донесла щастие. Оттогава насам не пропускаше случай да не се изяви на този терен. След втората чаша грог той изпадна в подходящото настроение. Удари леко по чашата, за да привлече вниманието и се надигна, изпъчи едрите си гърди и се изкашля. Аделхайд наведе ниско глава, а госпожица Рамер обърна лицето си настрани. Трудно произнасяйки думи и преплитайки език, майорът държа реч, която ехтеше ненужно, но той все пак продължаваше невъзмутимо да дърдори за пролетта и слънцето, за живота и свободата, за родината. Накрая начена патриотична песен:

— За Норвегия, на бойци родина… — На челото му кацна една муха, но той я прогони с ловък замах и продължи да пее, напълно сериозен и с глас, който заваляше думите: — … за нейните гори и върхари.

Не след дълго госпожица Рамер сви устните си, изправи се рязко и гордо, остави чашата си недокосната и изчезна през вратата към всекидневната. Веднага след това се надигна и Аделхайд, като я последва тихо, смъртно бледа и вцепенена. Да, точно сега, когато тя се чувстваше толкова излишна тук, трябваше и баща й да се държи толкова нелепо — като пияница и отрепка.