Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Момчетата бяха долу в кухнята. Тя бе сама и ненужна.

Беше видяла Стария Даг да върви през двора в горско облекло и добре бе забелязала, че той трепна и ускори крачките си, че не бе закачил връхната дреха и шапката си в преддверието и не бе събул обувките си там. Отбягваше я, беше избягал, когато тя се беше появила.

Следователно не беше нужна на никого в този свят.

Синовете й бяха само на две години и се нуждаеха от постоянни грижи; когато се удареха или пък не можеха да стигнат нещо, тичаха за всичко при майка си. Хвърляха се към нея и се галеха наоколо й винаги, когато баща им не беше наблизо. Но тя усещаше още от сега, че и с тях щеше да стане същото, както и с двете й починали момчета: щом баща им се върне от гората, той ги притегляше с неотразима сила в голямата съседна стая, при кучетата и оръжията, при огъня в камината и тайните в мрака там.

Не е трудно да привличаш, когато се появяваш рядко.

Да, Аделхайд усещаше зараждащата се скрита завист по отношение на Младия Даг. През зимата той бе започнал все повече и повече да страни от вкъщи, като неговите обиколки в гората ставаха все по-далечни; при това и през редките нощи, когато си бе у дома, той пак започна да нощува в кухнята, както по-рано. Твърде ясно й показваше да усети безразличието му, а когато се случваше да я завари някой път, след завръщането си, седнала във всекидневната насред сърдечен разговор с баща си, в очите му блясваше дори нещо като ненавист. Говореше с нея само при необходимост и все по-рядко я пожелаваше.

Поради все по-нарастващото й чувство за собствената й ненужност, тя все по-страстно се задълбочаваше в разговорите със Стария Даг върху отвъдното. Обстоятелството, че можеше да му бъде опора в това време на отчаяна душевна борба, утешаваше Аделхайд заради всичко друго, като това чувство се преплиташе с техните задружни пътувания из територията на Божието слово — да, то се сля с тях в един упойващ лек срещу всякакви други разочарования.

И когато изведнъж ясно осъзна, че напоследък Стария Даг вече е загубил желание да участва в тези техни разговори, за нея това бе тежък удар. Изненада се, че е била сляпа и не е забелязала това по-рано.

Дълго време живееше с надеждата, докато тази надежда можеше да има основание, че всичко ще отмине, но колкото повече наближаваше пролетта, толкова по-малко време намираше Стария Даг да стои и разговаря спокойно с нея. През един от първите априлски дни тя също бе усетила пролетната омая във въздуха — Стария Даг отново пое към гората, за пръв път от онзи есенен ден насам. Бе излязъл още рано сутринта, преди тя да стане, без да отрони вечерта нито дума за това свое намерение, и се върна късно и много уморен, като веднага след вечерята се оттегли да спи.

Оттогава насам това нещо се бе повторило много пъти, без той да промълви нито дума като обяснение за поведението си. Да, понякога вземаше със себе си кучето и пушката си и се връщаше вкъщи с дивеч, като в него все повече и повече започна да се усеща старата му сила.

Бащата на Аделхайд, майор Баре, беше пристигнал и преди да се оттегли за сън, Стария Даг бе седнал, както обикновено, заедно с него в залата, изпи с него чаша вино и слушаше веселяшките му истории. После помоли Аделхайд да покани леля си Елеоноре на едно малко пиршество следващия ден. Сутринта отново бе отишъл рано в гората, без да се интересува от майора, а когато Аделхайд го видя преди малко на двора, той избърза да влезе преди нея вкъщи, за да се преоблече, а довечера навярно щеше да стои отново да разговоря с баща й.

В Стаята на госпожицата Аделхайд се отпусна на големия стол до прозореца.

Може бе само есенното настроение бе причина за тогавашната потиснатост на Стария Даг? И може би поведението му сега беше просто едно пролетно усещане за нов живот и ново лято?

Като че ли в човешкия живот нямаше нито едно постоянно нещо — всичко ли беше само настроение? Нима и Стария Даг, най-постоянният човек, когото тя познаваше, беше човек без истинска вътрешна монолитност? Бе чувала да говорят колко силно действат годишните времена на старите хора: мрачно отчаяние през есента и зимата и нова надежда, когато идват пролетта и лятото. Дали и той не бе обхванат от тези въздействия? Можеше ли да се допусне, че човек, който бе израснал толкова близо до природата, бе част от нея, ще е подчинен повече на тези промени в сравнение с хората от града?

Успокоението, че наесен всичко може отново да стане както през миналата зима, беше някаква утеха — но тя беше крехка като паяжина. Първо, защото Аделхайд не смяташе Стария Даг за човек с променливи настроения, и второ, тя никога повече нямаше да изпитва онова чувство на спокойно доверие, както през есента. То завинаги бе прогонено в нея.