Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Защо я избягваше, вместо да й обясни дори и с една дума онова, което ставаше вътре в него? Или пък може би и на самия него това не бе ясно? Той сякаш не беше с чиста съвест пред нея. Избягваше я. Днес тя бе разбрала това с абсолютна умереност.

За нея беше свято дело да бъде близка до самите недра на една човешка душа и при това до душата на най-силния човек, когото бе срещала в живота си. Бе забравила скръбта и копнежите си и всякакъв здрав разум. Не, сега беше безполезна — за всички…

Из колиби и къщи в гората, селището и надолу в долината хората си шушукаха колко добро положение има Аделхайд Бьорндал, колко високомерна, жестока и зла е към своя съпруг. А усамотена горе в Стаята на госпожицата, Аделхайд седеше и гледаше с невиждащ поглед пред себе си.

Мъжът й винаги бе бил за нея загадка. Сякаш беше от някакъв съвсем друг свят, различен от този на всички хора, които тя познаваше. Наистина, тя беше горда и сдържана по отношение на останалите, но след женитбата и всички последвали преживявания, в душата й бе избухнала топлата радост, че вече има съпруг, на който може да се отдаде, без всякаква гордост и стеснителност, да му се отдаде всеотдайно и изцяло.

В началото всичко беше прекрасно в Бьорндал, след това обаче Младия Даг започна да ходи в гората, и тя през цялата година мисли и пресмята, дали не го беше оскърбила с някоя дума или дори с поглед, или по друг някакъв начин, защото още след първото му отиване в Планината на мъртвите всичко се промени.

Оттогава насам той правеше впечатление, като че е винаги нащрек пред нея или пред нещо в самия себе си, като че някаква лесноранима гордост го караше да бъде вечно сдържан — да, някаква гордост, която не изчезваше дори и тогава, когато Младия Даг се оставяше да бъде надвит и увлечен от чувствата си към нея.

Дълго тя чувстваше тревожно напрежение в душата си заради това и то се настани така дълбоко в нея, че я караше да усеща с двойна мощ болката заради неговата затвореност.

Нима тя никога нямаше да достигне онова, което вярваше, че го има зад студената му сдържаност? Или това нещо само й се струваше, че съществува, като зад момчешката свенливост не се криеше никакъв силен дух? И какво означаваше този враждебен блясък в очите му напоследък?

Да, над щастливия живот на Аделхайд, за който хората говореха, бяха надвиснали такива черни облаци, че затъмняваха цялото й щастие; хората и не подозираха това, защото Аделхайд мълчеше.

Рядко се случва нещастието да дойде само. Аделхайд беше сломена от хладината между нея и Младия Даг, като към това се добави и промяната в Стария Даг, но тя се измъчваше и от още нещо.

През последната половин година баща й бе идвал твърде рядко в Бьорндал. Стария Даг бе станал твърде голям светец според него. Жизнерадостният майор не се чувстваше добре, когато градусът на веселието не се вдигаше насред звън на пълни чаши, и по време на редките му гостувания, и преди всичко предишния ден, когато Аделхайд бе забелязала явни следи на бърза умора в майора.

Да, предишната вечер, когато минаваше през кабинета на път за залата, тя видя през отворената врата как баща й, който бе с гръб към нея, използваше отсъствието на Стария Даг, за да си напълни голяма чаша с коняк и да я излее набързо в гърлото си. Бързо се бе скрила зад стената на кабинета и го бе изчакала там, докато приключи, като стоеше разтреперана от срам пред отблъскващата гледка.

Аделхайд излезе на терасата и опря лакти на парапета — все още имаше стройна и грациозна фигура, а лицето й бе съхранило, въпреки всичко, строгата си красота, но животът вече бе оставил доста дири върху него. Последните месеци челото й бе придобило странен вид, като бръчките по него бяха станали по-дълбоки. Веждите й, някога толкова хубави, се бяха извили косо над носа и от там към слепоочието водеха видими бразди от мъка и страдание.

Очите й се взираха в пролетното небе над горите на юг — без сълзи.

Аделхайд видя как файтонът от Боргланд се приближаваше по пътя и посрещна леля Елеоноре на входа на имението. Знаеше, че леля й очаква това от нея.

Още от пръв поглед беше ясно, че госпожица Елеоноре Рамер и Аделхайд бяха роднини. Наистина, Аделхайд беше по-висока и имаше по-достолепен вид, отколкото леля й на нейните години, но приликата беше поразителна.

Госпожица Рамер имаше изградени строги правила на поведение. Едно от тях беше — при гостуване като днешното, да накара домакините да почувстват колко очарована е от поканата им. И тя увери Аделхайд, че от нейното вчерашно посещение до този миг, когато пристъпва прага на гостоприемния й дом, тя се е радвала като дете. Иначе строгият израз на лицето й сега беше преобразен целият в усмивка, но все пак Аделхайд имаше усещането, че през усмивката умните очи на леля й се задържаха един-два пъти доста изпитващо върху нея. Последната нощ беше спала само един час и така беше измъчена от тягостните си мисли, че едва не се хвърли на гърдите на тази силна жена, за да й изплаче цялата си сърдечна болка, като й разкаже всичко — и важните неща, и маловажните, но тя бе завършила при баба си, а и по-късно в живота си една толкова сурова школа, че успя да запази достойнство и да намери нужните думи за посрещане.