Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Всички ратаи и слуги се върнаха и нещата тръгнаха както в доброто старо време. Госпожица Рамер избра за себе си стаята на госпожица Елизабет. Една от старите прислужнички, която трябваше да нареди нещата й там, възрази, че тъкмо в тази стая се появявали най-често призраци, а когато предупреждението не даде плод, заяви, че в тази стая дяволът е взел госпожица Елизабет, както е била жива.

— Значи със сигурност е крайно време да се проветри там най-основно — отговори лаконично госпожица Елеоноре и за всеобщ ужас се нанесе в стаята.

Още на следващата служба в църквата се случи невероятно събитие — една жена седна в църковния стол на Боргланд. Дори Стария Даг, който беше собственик на Боргланд, не бе седял досега на боргландския стол, а от страна на госпожица Рамер изглеждаше твърде дръзко тя да си присвоява мястото.

По алеята от Боргланд Аделхайд се върна с коня обратно. Баща й, майор Баре, беше пристигнал предишния ден, заради което Стария Даг искаше да устрои малко пиршество, на което да покани и леля Елеоноре. Затова Аделхайд бе предприела днес разходката си на кон до Боргланд. По този начин щеше да бъде спестен трудът на вестителя, който да покани леля Елеоноре.

При вливането на алеята от Боргланд в пътя, тя се спря и се загледа унесено над широките ливади и ниви в долината. Отвъд, откъм езерото Лисне, долиташе кряскането и плясъкът на дивите гъски и патици, които си почиваха след пролетното си прелитане към езерата в Бьорндалските планини, а между техния шум се чуваха дрезгавите писъци и на други блатни птици. В леденостудената вода на обраслото със зеленина блато близо до пътя квакаха жаби, опиянени от пролетната омая, а водната повърхност беше покрита с жабуняк.

Пролетта се пробуждаше навсякъде, но Аделхайд сякаш не забелязваше нищо от това. Погледът й се издигаше над земята и се губеше в синята безкрайност на небето. Тя зави по пътя, сведе поглед над тила на коня и го подкара бавно на север. Нямаше никакъв белег за живот или радост в израза на лицето й или в стойката й — нищо, само хладна, благородна красота.

Топло, слънчево ухание излъчваха тревистите южни склонове под горите като от есенни ливади с покосено сено. Аделхайд притежаваше необикновена чувствителност към всякакви миризми. При повея на това ухание тя изведнъж се събуди, като от сън, и едва сега забеляза, че е пролет. Спря коня си горе на брезовия склон пред високата гора, обърна се назад и дълго и внимателно гледа към долината.

Да, наистина беше пролетта — усещаше се в песните на птиците, в дъха на вятъра и в уханието на тревата под обедното слънце.

Една малка, жълта пеперуда я бе следвала през цялото време по пътя от алеята насам. Усети свежия дъх на брезите, който я заля, и видя тъмнотеменужената сянка в черните им клони — пръв симптом за новия пролетен живот. През застиналото й от мисли лице мина лека отсянка на живот, който се пробужда. Видя яркия, свеж, зелен цвят на смърчовете, на мъха и боровинките, когато мина през голямата гора. Една змия се стрелна за миг през пътя в изкопа, чу и песента на дроздовете около себе си.

Да, пролетта беше навсякъде, само не и в нея.

На поляната пред Бьорндал тя спря за трети път коня си и дълго гледа към високите постройки. Някога тя бе копняла с такава болка за това мрачно имение, а сега в продължение на повече от седем години то беше част от нея — в дни на изключителна радост или на мрачна скръб, както и в дни на настроения, които се лутат между тези два полюса, между които изтича човешкият живот.

Изминалите години бяха изпълнени с такива неочаквани промени, че тя не бе и подозирала дори, че животът си играе така своеволно с хората.

Навсякъде около нея имаше приятели, от Стария Даг до най-последния носач, който върви през двора. Те я поздравяваха и се радваха на красотата й, като всички й мислеха доброто. Имаше и две малки момченца, двегодишни, които тичаха и се притискаха в нея веднага щом тя се появеше, с такава радост, че сърцето й се обливаше в топлина. Навсякъде имаше благополучие и комфорт — и все пак й се струваше, че няма никакво желание да се върне у дома, че има безкрайно много време и няма защо да бърза, а по-добре да стои тук и да гледа дълго натам, където се простираше всичкото щастие в живота й. Малката жълта пеперуда летеше край нея, ту се издигаше нагоре, ту се спускаше надолу, но тя нямаше очи за нея.

Това, което се случи през изминалите пролетни дни, бе раздвижило почвата под краката на Аделхайд, бе направило всичко непонятно за нея.