Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Но край нея не бе яздил призрак от миналото — беше живата Аделхайд Бьорндал.

Йонета излезе отново на пътя и впери очи след ездачката. Беше чувала толкова много разкази за Аделхайд и нейния свилен кон, който бил докаран навремето от много далеч, от Англия, и когото в Бьорндал не бивало да пипа никой друг, освен главния ратай Сивер Бакпе. А пък за Аделхайд всички разказваха толкова много неща; изглеждаше обаче, че никой не смееше да прави това при дневна светлина — само вечер пред камината, между четирите стени, се шепнеше за нея.

Наистина, и Стария Даг Бьорндал, с цялото му могъщество, на хората в горите и по колибите се струваше като някаква приказка, което все пак можеше отчасти да се обясни.

Онова, което се носеше от уста на уста за Аделхайд, излизаше извън човешките възможности за разбиране. Като приказките за призраци и привидения и за свръхестествени неща. Никога хората в региона не бяха виждали такова чудно красиво същество — тя винаги сякаш бе обвита в облак от благоухания на цветя, разказваха хората от имението. Дрехите й били от такъв нежен копринен плат, че шумели при всяко нейно движение, а пък в обществото носела облекло, през което човек можел да я види така, както Бог я е създал. А когато се обличала официално, слагала си накити и пръстени от чисто злато, чийто блясък се виждал от много далеч. Никога не ходела бързо, нито пък приказвала бързо. Дали е сърдита или приятелски настроена, никой не можел да знае, защото винаги говорела с равен и тих глас. Всеки косъм на главата й стоял с дни подреден на едно и също място. Тя не спяла заедно с мъжа си, а имала собствена стая, така наречената Стая на госпожицата. Аделхайд била дъщеря на кавалерийски майор — затова седяла така добре на коня — и внучка на епископ, заради което била начетена почти като свещеник.

Това и още много други неща си разказваха хората — и то все пак беше нещо, което можеше да се проумее. Но след него се носеше и друга мълва, за която, щом се споменеше, започваха да шушукат още по-тихо. Тя била толкова твърда и сурова, че родила дете, без от устата й да се чуе никакъв звук, а с течение на времето била станала толкова зла към мъжа си, че просто не можело да се излезе на глава с нея.

Веднъж тръгнала и отишла сама далеч-далеч, горе в планинските гори, водена само от едно старо куче, а такова нещо жени не бяха предприемали досега. В нея имаше нещо съвсем нечовешко.

Ето такива неща се носеха за Аделхайд сред хората, а вече беше осма година, откакто беше станала съпруга на Бьорндал — сега бе пролетта на 1817 година.

Тази сутрин Аделхайд бе препуснала с коня до Боргланд, за да поздрави леля си Елеоноре Рамер, която се бе установила да живее за постоянно там след смъртта на полковника през зимата. От стария род Гал в Боргланд бе останал само лудият брат Лоренц, а когато умря полковникът, никой от слугите не пожела да остане по-нататък в имението. Там имаше толкова много призраци и страхотии, че човек не можеше да живее спокойно.

Когато госпожица Рамер бе дошла за Коледа в Бьорндал, бе чула да говорят за тези неща в Боргланд. При тези разкази тя отбеляза съвсем правилно, че ако никой не живее в Боргланд, всичко там ще запустее, и че би било твърде безотговорно, ако оставят лудия да живее там сам. Стария Даг подозираше, че леля Елеоноре бе загубила парите си през последните трудни времена и по всяка вероятност има нужда от по-сигурен подслон, но все пак той само на шега я попита дали би желала да стане стопанка в Боргланд.

Госпожица Рамер мигом отговори, че ако Стария Даг би поел разноските на домакинството там, тя ще прогони призраците. Така семейната покъщнина на леля Елеоноре бе донесена от града и тя се нареди в старото аристократично имение така старателно и естествено, като че през целия си живот бе очаквала точно това. Въпреки своите петдесет и седем години тя все още беше една бойка жена и човек можеше да познае отдалеч, че е дъщеря на епископ и потомка на стар благороднически род.

По природа госпожица Рамер бе дейна жена, но притесненото й положение и строгата изолираност на несемеен човек не бяха я надарили досега с едно истинско поприще за изява. Затова нейното влизане в Боргланд като господарка там стана най-значимото нещо в живота й.

От Бьорндал щяха да се ръководят, както и досега, стопанските работи, но в едно голямо имение всеки ден имаше по нещо, което трябва да бъде свършено, а госпожица Рамер беше израснала на село, когато баща й бе още свещеник, така че още от малка знаеше как се управлява домакинство в едно имение. Така Боргланд отново бе изпълнен от живот и работа.