Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

— Там ще ти пречат — каза му Стария Даг — конската врява отвътре и ония, дето влизат на ранина да хранят животните.

Мекал обаче беше инат. Признателен щеше да бъде, ако го пуснеха да спи там. Стария Даг дълго се взира в него, после каза две думи на момичето и то излезе — върна се, остави една свещ и пак се изгуби.

Заседяха се така, Даг и Мекал, допиха каната — и Даг разказа това-онова за хората от стопанството и горите, за погребаните през изминалите години, ала не обели и дума да попита къде се бе подвизавал Мекал.

Каната и чашите бяха празни, лулите бяха угаснали. Приказките на Стария Даг се бяха свършили. Мекал се надигна от стола, отиде да вземе свещта и се насочи към огнището, да я запали. Когато я намести отново и тръгна към вратата, внезапно се спря, вдигна свещта и се загледа в нея. Ръката му трепереше, свещникът дрънчеше. Бе наполовина обърнал гръб на Даг.

— Трябва да помоля за извинение — поде Мекал, а гласът му бе дрезгав и неуверен — за онова, онзи път.

Даг бе потънал в размисли, ала тозчас извърна глава и се втренчи в него с вид на току-що събуден. Мекал стоеше на мястото си, високата му, измършавяла фигура бе осветена от свещта. Какви ги говореше? Да не би пък силното питие да не му бе понесло? Сетне обаче му просветна, че ставаше дума за онази прастара случка, дето преди толкова много години бе пропъдила Мекал от имението — тя се бе надигнала у него тая вечер. Та нали бе обърнала целия му живот.

— Няма какво да го говорим… стари хора като нас — отсече Даг, ала не спираше да се взира в Мекал, както стоеше там разтреперан и като че ли все повече се превиваше, свещта дрънчеше сякаш щеше да я изпусне.

Без да се обръща, Мекал остави свещта в края на масата зад гърба си.

— Няма да спя — каза, — тръгвам на път, на юг. Ще получавам помощи. Така се подредих… и, и вече не съм работник. — Последното излезе като съскане.

Стария Даг не се изправи. Седеше си, втренчен в изпосталелия образ на Мекал. Май че напоследък не бе получавал много храна, а беше и изтощен от дългия преход, чашите грог също му се бяха отразили, та старата, упорита гордост, която Даг бе виждал у него на младини и при заминаването му от селото, сега отново се бе разбудила. Важното бе да не я нагнетява.

Каза му със спокоен, но авторитетен тон:

— Сега можеш да останеш тук. Няма нужда из махалите да си говорят, че тук нямаме място за своите хора.

Двете думи своите хора съвсем съсипаха Мекал — избухна в хлипащ, сърцераздирателен плач. Съвсем обърна гръб на мястото, където седеше Стария Даг, закри лице с ръце и плака така горко и печално, както само един корав мъж може да ридае.

Даг бе виждал нещастието на мнозина, пък си имаше и свои грижи, затова му даде време.

Когато най-сетне се поуспокои, Мекал заговори между хлипанията:

— Вече не ставам… за нищо… ревматизмът… лошо ме подреди… нищо повече…

Стария Даг малко се позабави, после каза спокойно:

— Май че и двамата ни бива еднакво, Мекал. Можеш да цепиш малко дърва, когато усетиш по-добри дни, иначе можеш да скиташ из гората или където се чувстваш най-добре. То и аз главно с това се занимавам.

Мекал притихна и послуша думите му, ала изведнъж плачът пак го налегна. Наплака се за нещастието на цял един живот — дереше се до пръсване.

Тогава Стария Даг се изправи и го наближи.

— Хората ти винаги са били тук — и все още са. Имаш право да останеш тук, повече от мнозина други, дето прииждат. Ще получиш постеля… и аз си имам… както и храната, и дрехите, от които се нуждаеш… иначе ходи където ти се прииска из стопанството и горите… и ти като мен. И аз си нямам нищо друго, макар из толкова много документи да пише, че притежавам… и притежавам… — Накрая в гласа му се прокрадна някаква горчивина. — Наближаваме последния си поход, двамата с теб. Взаимен е. Наоколо ни пада мрак, Мекал… Ще трябва да се примирим с това…

Така говореше най-влиятелният господар в околията пред Мекал Секача… или пък говореше по-скоро на самия себе си?

Вратата зад Мекал бе затворена, беше слязъл по стъпалата, застана на мостчето, отпусна свещта и се огледа. Зад гърба си, вдясно, виждаше новата къща, ама че бе голяма — а редицата на старите колиби с пристроените коридори се точеше на запад, по-нататък бе старата барака с огнището, както винаги. В западната част на двора имаше плевни, хамбари и обори в редица в северна посока; там се гушеше и колибата на ратаите заедно с други постройки, а в средата на двора трите дъбови ствола сякаш се виеха като оживели на трепкащата светлина от свещта.