Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Сега се бе изкачил по склоновете към имението, по алеите с каменните дувари. Доста беше стръмно, пък и той бе напредвал така неуморно, че гърдите взеха да го стягат и се принуди да седне. Отби се край оградата и седна, облегнал гръб на един стар ствол. Загледа се назад към махалата, която се ширеше като мирна земя в мрака, тук и там мъждукаше някоя светлинка. Нима не знаеше, че между онези стени там долу навярно се подвизаваха болести и смърт, че и други грижи, ала прехраната си я имаха и никого не оставяха на помощи, не.

Внезапно се ослуша. Приличаше на позната песен, понесла се отдалеко. Май че над гъстите гори повяваше ветрец. Надигна се с усилие. Тъй се бяха схванали краката му, гърдите си усещаше непоносимо тесни. Горите, да, там бе израснал — там бе изживял най-прекрасните си дни. Де да можеше за един-единствен, последен път да наобиколи ридовете и пътечките чак до Фриланд и Рьойсла, а на север — до Свартиернкоя, и всичките други места, където бе преживял толкова силни дни с толкова много мигове на покой. Закри очи с опакото на дланта си и остана така, превит като дъга в снагата и краката. Тежко бе да си спомниш толкова много, когато си пропилял всичко.

Единият от двата тежки опорни стълба на портата към двора на Бьорндал помръдна в мрака. Сякаш от едната страна му излезе гърбица. Тя се разшава и уголеми — и изведнъж изчезна после отново се появи, от другата страна. Не друг, а Мекал Секача се бе прикрил зад стълба, надзърна към двора и вдъхна старата, позната миризма на имението и гората. Тук и там светеше от някой прозорец, ала всичко бе така странно притихнало, че се осмели да излезе пред стълба и да направи две крачки в двора, после още две и ето го пред новата къща. Изпъна се, за да надникне там, където светеше — ами да, там беше станало кухня, по стените блещукаха съдове, видя да шета и някаква жена. По-навътре сигурно имаше още хора, понеже тя извърна лице, изприказва нещо, усмихна се на някого. Присети се, че май беше гладен — толкова дълго време не беше ял.

С напредването на деня съвсем бе превъртял. Ами ако го хванат лудите и влезе в кухнята да поздрави? Някога тук прииждаха хора по всяко време. Всичките ги гощаваха, а на закъснелите позволяваха и да пренощуват някъде. Нататък по източните поляни имаше овчи кошари, сигурно още си стояха. Сега, в късната есен, те бяха празни. Там някъде можеше да полежи, докато съмне. Ако получеше малко храна, щеше да си тръгне, та да не създава повече неприятности. Едва ли някой в кухнята щеше да го познае — така че нямаше опасност.

Приближаваше се все повече и повече, скоро обхвана с поглед цялата кухня. Там вътре беше толкова просторно, чисто и лъснато — преди да посмее да наближи вратата, принуди се да се утеши с мисълта, че онези трябва да бяха виждали много такива опърпани мъже като него. Прокара пръсти през брадата си, свали шапка и приглади косата си, тъкми се дълго и старателно, преди да пристъпи на стъпалото пред кухнята, да почука и да отвори вратата. Четири жени се втренчиха в него, когато влезе в цялата си окаяност и затвори. Едната навярно бе онази, която наричаха госпожица Крюсе. Изглеждаше толкова строга и различна от другите. Беше дъщеря на барабаниста Крюсе от равнините. Бе подочул, че дошла тук като малко момиченце, учила се от Терезе, съпругата на Стария Даг, и била най-личната сред всички жени в стопанството.

Може би отначало го изгледа строго и изпитателно — после обаче направи едва доловим жест по посока на масата за хранене. Май че това бе знак за момичетата, после излезе.

Момичетата едва ли гледаха състрадателно на хората, дето идваха да създават излишни грижи — и с него се отнесоха по същия начин. Имаше усещането, че нямаше кръпка, петънце или гънка по него, които да не бяха премерили с поглед, ала най-сетне едната го покани да седне на масата, сигурно бил гладен.

Поблагодари и се затътри до масата, седна на пейката. По-мило щеше да му бъде, ако беше старата кухня, дето тънеше в полумрак и където бе прекарал толкова приятни мигове — и все пак отново бе влязъл между стените на Бьорндал, хубава работа. Поднесоха му каша и паница топло мляко, ала вкусът му не бе като на другите места. После получи филия хляб и парче печена риба. Такива неща не даваха на скитниците из околиите. Там имаше студена каша и суроватка, нищо повече.

Мекал нямаше да създава главоболия, не. Нахрани се бързо и благодари тържествено, вече се бе изправил, ала това му идваше все по-трудно с всяко следващо ставане. Вече не му стигаше мъжеството за такива дълги походи. Краката не го държаха — и дишането ставаше тежко. Задъхваше се. Да беше другаде, щеше да каже на момичетата някоя от старите си, весели приказки на сбогуване, ала тук, в стопанството, такъв като него не биваше да лудува. Все пак кимна на всяка една поотделно и понечи да прекоси стаята към входната врата.