Далеч на север отвъд хребетите на Боргланд вече можеше да различи гористото било, закриващо селището Бьорндал — и сякаш ушите му се усмихваха на шума, носът му душеше в северна посока — към горите. Усещането от паметната му младост го изпълваше все повече и повече.
Заседя се там, потънал в мислите си. По каква ли работа бе тръгнал? Работа? Та не му ли бе позволено да понаближи гористата местност, да усети мириса на гъстата гора за последен път, преди да си отиде от този живот? Ами да, нима имаше нещо лошо в това да се промъкне през първата горичка, та да поседне пред дъсчената ограда на свечеряване, после да продължи през махалата, където всяка къща и колибка го знаеше и тачеше на младини? В миналото там, отвъд оградата, имаше кошара, сигурно още си стоеше. Би могъл да постели няколко елхови клона върху овчия тор и там да пренощува. Стените едва ли бяха по-нацепени, отколкото в пристройката към обора, където бе спал през последните години.
В него се бе насъбрало много и сега го възпираше — страх да не се натъкне на стари познайници, дето да го усетят, пък и да видят в какво състояние бе изпаднал. Когато старик като него тръгне да се скита с вързоп под мишница и в такова време на годината, никак не бе трудно да се досетят, че е останал бездомен. Към тези мисли се добавяше и друго — както седеше мирно на вятъра, краката му здраво се бяха уморили след непривичния поход днес. Ала сякаш го бе налегнал някакъв инат, изправи се и излезе на пътя, и колкото и да се бореше със себе си, та да се вразуми и да се върне на юг, теглеше го на север.
Пътем се загледа нагоре по алеята към имението Боргланд. Бе съхранило достойната си осанка от последния път, когато го бе видял. В ония времена сякаш тъкмо това стопанство гледаше най-дълбоко към всички от горската махала, ала сега се бе случило невъобразимото, така беше чул — Старият Даг Бьорндал станал собственик и на Боргланд. Да — бяха се случили толкова много неща тук, на север, по времето, което той бе прекарал в южните околии, че не бе смогнал да следи ставащото. Даг Бьорндал бе най-значимата личност в тогавашния му живот — а впоследствие постепенно се бе замогвал, та вече нямаше човек, който да можеше да го проумее. Ала ако Мекал сега се промъкнеше през първата горичка и минеше по наклона, та да погледне махалата за последно, това вече нямаше да има нищо общо със Стария Даг. Нямаше да има нищо общо с никого на този свят.
Внезапно го обзе чудновато, изгарящо чувство. Долови първия далечен повей откъм горите. Вятърът донасяше усещането — отдавна познатото усещане за истинска гора със звуците и ароматите й. Краката го носеха все по-бързо — да, така пъргави не бяха години наред, пък изпита и някаква радост, нещо от… онова време. Начена песен и нагоре по първия склон през горичката си напяваше няколко стари куплета, за които не се беше сещал през всичките тези години:
„Острието на брадвата е като мъжката воля,
щом процеп отсича във ствола боров,
поваля наоколо, проправя път —
като волята мъжка във всяка посока.
Като острието на брадва е мъжката воля
щом сгъни кракът на дансинга,
тогава царува мъжът сред жените,
поваля мощно сред хубавците.
Със воля мъжка и брадва остра
на пътя има и пречки доста:
устата женска тъй проглушава,
и острата брадва се изтъпява.“
Внезапно спря и се ослуша. Дали не бе пял толкова силно, че някой да го чуе? Не стига, че бе обеднял и остарял, ами да изкуфее дотолкова, че да пее по пътищата. И все пак май само си бе тананикал. Продължи нахъсания си поход, като от време на време си припяваше из гъстата гора.
Там, дето пътят се пречупва за последно, преди да залъкатуши между крайните дървета, там тъкмо си отдъхна Мекал, спря се и вдиша тежко. Вече се свечеряваше, ала не бе чак толкова тъмно, че да не може да огледа цялото селище, като стигне — вече му оставаха само няколко крачки.
Налагаше се да поразмисли, преди да продължи. Бе вървял, пеейки, да — пак го бе впримчило старото безгрижие, дето цял живот му бе навличало толкова неприятности. Тъкмо когато му бе най-тежко, както се случи тази сутрин, безгрижието го налягаше и ето че бе стигнал толкова далеч на север — пък не се посвени и да си попее като във времето на щастливата младост — насред цялото нещастие. Остарял беше, да, престарял, за нищо не го биваше вече — ала да стане възрастен — за това още не бе намерил време. Поклати глава. Сякаш не се смяташе за достоен да продължи.
Читать дальше