Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Вярно, беше едър и силен работник, ала не се славеше с нищо повече от нехайство и келешлък, затова я бе докарал до просешката тояга. Служеше само за срам на родния си край. Отдавна не му бяха идвали подобни мисли, ала сега, на няколко крачки от завръщането, бе залят от спомените за целия си провален живот.

Мекал бе стигнал до дъсчената ограда. Май че имаше нужда да се подсили с нови колове, върбовите клонки — пък и дъските — да се подновят изцяло. Толкова много огради бе съградил, знаеше си работата и ето че мислите за труда се намесиха, както често се случва у хората, дето са били честолюбиви работници, пък ако ще да е насред най-тържественото им преживяване.

Седна на един камък зад оградата, поприкри се — и едва надзърна над най-горната, прогнила летва. Гледката беше различна от очакваното. Къщите се бяха сгушили по-нагъсто, разстоянията бяха по-малки, всичко беше по-тясно, отколкото си го спомняше — както винаги при завръщане в местността от детството, след обикаляне по широкия свят. Отначало му дойде като разочарование, сетне обаче се залови сериозно да се оглежда наоколо.

Долу, по склоновете вляво, се мержелееха тревистите покриви на Хамарбьо. Къщите бяха много и си спомняше хубави вечери, когато бе седял на сигурно място, почитан и обграден от добри хора. Тогава къщите се напоиха със спомените и взеха да се уголемяват — същото се повтаряше с всяко следващо място надолу из селището, в такт с прииждащите спомени. Погледна към западните склонове. Високо горе между Барвол и Стайнрюд бе изникнало ново място с къщи и открити могили. О, да, малко ли промени бяха настъпили през всичките години, докато бе отсъствал.

Накрая най-сетне вдигна очи и се загледа отвъд селището, към северните склонове — към стопанството Бьорндал. Видя му се по-голямо отколкото навремето. Тъй де, беше чувал за внушителната нова къща, построена година след като се махна, ала цялото богатство, за което се говореше, и спомените за всички сладки дни, които бе прекарал там, май също допринасяха старото имение да му се вижда по-внушително, отколкото си го спомняше.

Свечеряваше се. Стоманеносивото ноемврийско небе се спускаше все по-ниско и сякаш се свиваше все по-плътно над махалата, попивайки и последните остатъци от деня.

На няколко от прозорците в мрака, дето се намираше голямата къща, грейна светлина, а после и по-дребни светлинки се спуснаха към Хамарбьо — и тук и там из махалата.

Мекал седеше, притиснал наболата си брадичка толкова силно в оградата, че чак го болеше, ала той не усещаше — това бе само малка част от цялата всепроникваща болка, която го бе налегнала.

Тук из махалата, пък и из горите, имаше доста стари бедняци. Да, беше чувал, че още било като едно време — старци идвали и от други краища, разрешавали им да останат в Бьорндал. Ала никому не би хрумнало да бележи хората с думата помощи , все едно не ги бива за нищо, както правеха на юг. Тук оставяха старците да обикалят и да бъдат полезни, доколкото им позволява здравето — пък и всички си знаеха, че и на тях предстои да остареят, ако останат живи, та гледаха да не се отнасят безцеремонно към старите хора.

Тук, сред горите, бяха по-съобразителни — сякаш бяха друг народ. И тъкмо тук бе и неговото място, само дето се беше подредил твърде зле с тая своя диващина, вече не можеше да погледне никого в очите.

Точно когато бе потънал най-надълбоко в мрачните си помисли, Мекал усети трепета на безгрижието. Старата му дързост още не го бе напуснала. Здравият му разум май малко се дърпаше, ала нехайството му растеше ли, растеше. Защо да не дръзне да наближи селището в тъмното, да се добере до двора на Бьорндал един-единствен път и да послухти из къщите, да послуша шумоленето на гъстите гори — пък после щеше да се врътне и да си поеме по пътя на юг. Разумът се бунтуваше, предупреждаваше го, че може да срещне стари познати, дето да надушат дългокраката фигура с едрия, гърбав нос; ала краката го направляваха, изведоха го на пътя и заедно с тояжката рипнаха надолу по склоновете към селището напук на цялата му воля да подходи трезво и разумно.

Мекал извървя същия път през селището, който толкова често бе изминавал на младини за гости, танци или задевки с моми. Спомена за много неща му се искаше да заличи, ала картините се връщаха, за добро или лошо, като минаваше покрай познатите места. Тук, край пътя, бе седял с други младежи в светли летни нощи и тъмни есенни вечери, бе вършил всичките лудории, дето щукват на младите.