Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Едва ли някой е чак толкова беден, че да няма и един светъл спомен. Мекал Секача си имаше цял свят от такива — ала бе принуден да ги прокуди, за да издържи на битието такова, каквото бе станало сега.

Той произхождаше от горите на махала Бьорндал, да — и там, сред безкрайните дъбрави бе израсъл цял мъж, по-личен от други. Там именно се бе сдобил с прякора си, начело на всички силни мъже, дето сечаха дърва в местността.

Една нощ, както варяха ракия и приказваха за женоря, той подивя. В лудостта си се нахвърли на един мъж с брадвата и същата нощ побягна на юг, колкото му държаха силите. После подочу, че онзи оживял, та се насочи на север през крайните махали, ала по-напред така и не дръзна да настъпи.

На младини бе чул толкова добри думи по свой адрес от собственика на ония гори и земята на север. Казваше се Даг Бьорндал и в ония дни беше млад, току-що венчан за една жена на име Терезе, от града. Мекал не искаше да го вижда повече. Стария Даг Бьорндал, както му викаха понастоящем, бе забогатял тъй безмерно, така се говореше, станал жесток и безмилостен. Напоследък уж поомекнал, по думите на местните, ала в паметта на Мекал образът му се бе загнездил такъв, какъвто бе на младини. Тогава Даг бе мълчалив и прям. Една-единствена добра дума от устата му се помнеше дълго, а Мекал си я бе получил, нямаше да си криви душата. Не пожела да се срещне с Даг след оная буйна нощ, за да не получи някой леден поглед, а може би и някоя от приказките, с които Даг бе способен да съсипе човека.

Бяха минали десетилетия, а животът на Мекал в последвалите силни години течеше като река с буйни завои и бушуващи бързеи. Бе затулил всички стари спомени с усилена работа през седмицата и задявки с жени и запивки с ракия в свободните мигове. На старини бе отпъдил всякакви мисли за дните от младостта, нямаше сили да ги поменува. Ала си имаше син в горите от Севера. Беше се сдобил с бащиното си име, та го зовяха Мартин Секача, така беше чувал. В мигове на покой се бе случвало да се замисли за този син, когото сам почти не бе виждал. Би било възпитано да го зърне поне веднъж, ала бе прогонил мислите за момчето.

После всичко загубило смисъл в северните гористи местности, така бе чувал. Младият Даг, син на Стария Даг и връстник на Мекал, и той си взел жена от града, а тя била така изтънчена, че вече нищо не можело да бъде както преди.

Подобни приказки му служеха и за мъка, и за утеха.

Мекал стоеше зад ствола на ясена в горичката при завоя за свещеническия дом, опрял челюст в грубата кора и загледан на север по следите на жълтеникавия кон, който отдавна се бе изгубил от поглед, вече не се и чуваше.

Дали от клонаците високо над главата му, или от нещо вътре в него, забравени спомени, дето въпреки всичко бяха устояли на времето, заля го нашепващ, предпазлив поток от звуци като от тежки смърчови клони в тихия, прокрадващ се вятър.

Когато отново се опомни Мекал, бе прегърнал с две ръце студения ствол. Тояжката бе изпаднала някъде край вързопа. Спомените, които жълтият жребец от Хамарбьо бе разбудил в душата му, го бяха залели така бурно в състоянието, в което се намираше, че бе загубил ума и дума.

Откъсна се от дънера и се пооправи, успя да докопа вързопа и тояжката си — и още преди да се осъзнае съвсем, бе тръгнал да се отдалечава от дома на свещеника — по пътя на север. Малкото здрав разум, който му бе останал, настояваше да се върне, но все пак го теглеше — на север.

Съзнанието му в този миг бе като проблясък между желания, възприятия и трезва преценка. Все можеше да си вземе един-два свободни дни — преди да прекоси двора на свещеника и да се загнезди в житейската мизерия. Храна все щеше да получи, където и да отиде — а постелята не я мислеше — имаше начин. Влоши ли се от това ревматизмът, така или иначе вече не го брояха за работник, да става каквото ще. В него се надигна нещо от едновремешното му нехайство. Последва повика на мига — и щеше да си понесе последствията — после.

Мекал Секача бе извадил късмет, удаде му се възможност да пътува с каруца далеч на север в околията. Никога не бе ходил там, за да търси работа. Обширната енория отдавна бе кръвен враг на горската махала от Севера, откъдето той самият бе родом. Знаеше го — и сигурно затова избягваше да се събира с хора, които враждуваха със собствените му съселяни.

Беше размърдал измършавелите си крака след возенето и постепенно го понесоха нагоре, надолу и пак нагоре по склоновете на ховландските възвишения — случи се така, че още щом зърна един крайпътен камък, побърза да приседне. По последния склон се беше изкачвал, та бе останал без дъх.