Тогава вътрешната врата се отвори и Мекал застина от глава до пети. В ушите му забуча нещо силно и целият свят се завъртя.
Отстрани право към него крачеше Стария Даг. Когато го видя за последно, още бе млад, ала нямаше как да го сбърка. Същата височина, същият авторитет. Не се бе превил като него, не беше така изнемощял. Мекал мигом обърна лице и пак поиска да тръгне, но Даг дойде близо до него, застана отпред и го изгледа строго.
Веднъж Мекал бе видял сокол над плячката си. Нещо в очите на Стария Даг сега му напомни за онзи отдавнашен сокол. Значи все пак нямаше да се отърве, след всичките тези години щеше да чуе строгото мнение на Стария Даг за злополучието си, та да се срами тук пред жените.
— Гледай ти, та това е самият Мекал Секача. — Мекал погледна бегло встрани от Даг. Тонът му не беше студен — а думите бяха така озадачаващи. Пак се озърна, разтреперан от неувереност. Беше свикнал да се ужасява от всичко — така го бе научил суровият живот. Вече не можеше да разбере нищо, а гърдите му сякаш бяха останали без въздух, когато изтърси прегракналото си „да“.
Стария Даг изрече няколко спокойни слова — момичетата разбраха малко, а Мекал — почти нищо, понеже по думите на Стария Даг трябваше да се обърне и да мине през вътрешната врата на къщата. Даг трябваше да даде някои наставления в кухнята, ала бързо го настигна — и тръгна напред, а Мекал се влачеше по петите му като сомнамбул през стаи и коридори в новата къща. Влязоха в старата къща от мястото, където преди това беше кухня, а сега се бе превърнало в кабинет с книги и хартия на масата до прозореца, после се озоваха в старото преддверие, където беше стоял толкова много пъти с най-различни известия. Никога не бе сядал там, но сега Стария Даг нагласи един стол до масата пред огнището, покани го да седне и сам се настани настрана.
В залата се долавяше същият стар уют. Нищо не се беше променило през всичките тези години. Разтреперан, Мекал се дотътри до стола и седна. Нищичко не разбираше, но пък едва ли имаше нещо, което такъв като него да разбира. Може би Стария Даг искаше просто да го разкара от кухнята, за да му изчете конското; ала защо ще го кани да сяда и защо гласът му бе така благ?
Толкова беше приятно с неспокойната светлинка от слабия огън в огнището, не беше някое силно зарево, дето да осветява мизерията му, а и тая близка топлинка след дългия, студен ден правеше чудеса с кокалите му — мислите му обаче се понесоха обратно към цялата тази непонятна му ситуация. Навремето никога не се бе случвало някой от бродещите наоколо старци да бъде въведен в залата, а дори и работниците от стопанството не канеха да седнат. Винаги се изричаха само крайно необходимите думи за известие или за въпрос и отговор, после пак хукваха навън.
Стария Даг седеше мълчалив на другия край на масата, само се взираше в огъня. Мекал му хвърли бегъл поглед, ала тозчас извърна очи. Дори и на старини Даг бе внушителна гледка — а Мекал, дето знаеше, че са набори, недоумяваше как бе способен да носи старостта си така. И все пак не това го накара да прибере поглед толкова бързо. Лицето на Стария Даг бе озарено от покой, който накара Мекал да извърне очи. Навярно бе нещо, което си спомняше от своя дълъг и силен живот, нещо, в което други не биваше да се месят.
Някаква врата зад Мекал се отвори, по пода затропаха млади крачета и нещо издрънча на масата отзад — после отново се чу тропане и затваряне на врата.
Стария Даг поде:
— Бях в кухнята, да се постопля. Тази нощ ходих в гората, надалеч, прекарах там целия ден и студът се е впил в тялото ми. Май че и ти си бил дълго навън през деня?
Мекал как ли не се въртеше, за да се намести на стола така, че да вижда масата. Чаши и димяща кана, от която Стария Даг наливаше в чашите — после изчака Мекал да се добере до своята и пиха. Тютюн и лули също им бяха оставили.
Мекал дълго стоя като вцепенен в изкривената си поза, след като бе оставил чашата. От цяла вечност не бе изкарвал пари за нещо по-силно. Това си бе по-слабо, отколкото той беше свикнал; ала вътре имаше ракия, усещаше се, а беше и сладко, и щавещо горещо, с подправки. Даг посочи и Мекал провлече ръка към едната лула, натъпка я с тютюн и се протегна към жаравата, за да запали.
Мекал бе загубил ума и дума. Това беше най-чудният ден в целия му живот. Бе започнал толкова черно, че не можеше да го проумее, а свършваше толкова светло, че не можеше да се опомни.
Тъкмо се беше размислил като за последно, когато едната врата се отвори и по пода затрополиха стъпки. Спокойни думи между някакво момиче и Стария Даг — и той му заговори. Къде имал навика да нощува? Сякаш е отсъствал само седмица. Спеше в колибата на ратаите, когато още беше в стопанството, навремето, ала не искаше да смущава всички онези, дето спяха там сега. Помнеше една пейка в обора — пък и на такова място бе прекарал последни те години, ала тук стените бяха достатъчно плътни, дори и в обора, знаеше го. Спомена, че ако можеше да пренощува тук, щеше да му е добре в обора — и щеше да бъде сам.
Читать дальше