Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Стисна вързопа и тояжката с лявата си ръка, освети пътя си и закрета напред — към обора. Малко го беше яд на себе си за хленча в залата — ала толкова много спомени го бяха залели след дългия, усилен ден. Здравето вече не му достигаше за толкова дълги преходи, не го биваше.

И все пак беше чул множество чудновати думи, пък и цялото безподобно внимание към него беше непонятно. Неведоми са пътищата Господни, така беше чул да казва свещеникът на едно погребение — а днес му се бяха случили две забележителни неща. Първо, че видя каруцата от Хамарбьо, та се присети да поеме на север, а после и дето сам Стария Даг, единственият способен да го познае, бе влязъл в кухнята в последния момент, преди Мекал да излезе — а Даг едва ли се навърташе в кухнята често-често. В миналото никога не се случваше.

Добра се до вратата на обора през сковани от лед локви и хрущяща от скреж трева. Не беше някоя килната, напукана дъсчена врата като в южните местности. Беше плътно покриваща, майсторски изработена врата на добри панти, направена не просто за запиране, а и за да държи студа настрана, и не просто с кукичка, а с брава, та да се отваря и отвън, и отвътре. Мекал не се бе вясвал тук близо четиридесет години, ала всичко си бе така непроменено — и всичко, което си спомняше оттогава, го заливаше така силно в настроението, в което бе изпаднал, че сякаш от последния път, когато бе стиснал бравата на обора в Бьорндал, бяха минали само два дни.

Освети мрака на обора, пресече прага и затвори вратата след себе си. Вътре вдигна свещта и се огледа във всички посоки.

Дъсчената портичка към животните бе само затворена, без кука — въздухът беше остър и затоплен от конете, а откъм отвора на плевника сеното се сипеше по пода с приятния си мирис. Поводите и сечивата си висяха в редици по куките, а ето го и тезгяха с какви ли не инструменти. Точно като последния път, когато бе минал оттук млад, силен и безгрижен.

Вляво го чакаше старата скамейка, до стабилната дъсчена стена на южната плевня. Зад нея имаше невъобразими количества сено и слама. Вятърът да си духа, колкото си ще, от тая стена нямаше да усети и течение, а външната, където стоеше вратата, беше уплътнена от прастаро, напластено дърво.

Остави свещта на тезгяха и се огледа. Сянката на издълженото му, прегърбено тяло се открояваше ясно по пода и стената, приличаше на жив спътник.

Пейката бе застлана с чаршаф и завивка, на възглавницата го чакаше риза. Всичко бе от грубо платно, ала прано с вряла вода, та миришеше на чисто отдалеч. Така поздравяваха с добре дошли всички бездомници, пристигнали в Бьорндал, така беше по времето на Терезе, жената на Стария Даг.

Мекал Секача извърна поглед. Той бе принуден сам да пере парцаливите си ризи през последните години като всички останали старци по селата и все по-рядко се случваше да отдели време за тая работа — само попреплакваше най-замърсените. Мирисът на постелята му беше така непривичен, че замръзна на място, сякаш беше празник. Днес беше петък, а утре — ден за къпане, щяха да стоплят банята. Утре вечер, когато всички приключат, щеше да вземе един наръч дърва от бараката и да се изкъпе като за празник, самичък. Спомняше си сладкото ухание на чистота, което оставаше след това, тогава щеше да си сложи чистата риза и да легне на чаршафите като едно време.

После Мекал Секача натрупа обилно количество сено от отвора на пода до скамейката, стъкми си купчинка за възглавница и смъкна от стената два чула и една опърпана вълча кожа, остави свещта настрана на пода и си легна, както си беше с дрехите, доволен бе да е на сеното на пода, покри се с чуловете и кожата и угаси свещта.

Задуши из стаята — всичките миризми, дето се смесваха там — отвътре, откъм обора и прясно смазаната сбруя, от сеното откъм отвора на плевнята и от чистотата на пейката до него. Слаби звуци откъм конете, леденият вятър, който ближеше стената, неспособен да се провре вътре — всичко допринасяше за усещането за сигурност и уют наоколо му.

Лежеше в мрака и мислеше за скамейката, на която щеше да спи утре — и за живота, какъвто щеше да бъде занапред. Никога не бе бил изискан. Нощуваше, където се веснеше на боровите клони по пейки в колибите — и под открито небе — малко ли пъти се бе свличал като изтощен звяр. Ала когато бе дървар, имаше навика да се къпе редовно. Беше научен да намира пътя до банята зимно време и до речните бързеи в летните вечери. След това спеше край толкова много вмирисани от пот мъже, ала всичко това бе приключило.