Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Там, където се бе подвизавал в най-силните си дни, в горите — там имаше колкото щеш вятър и дъжд, и бял сняг, и свеж мирис на гора и природа.

Лежеше, заслушан във вятъра, който се носеше като далечна песен над горите — и над селата — и се подсмихваше. Тук, сред плътните дървени стени, халата не го достигаше. Ревматизмът, дето имаше навика да го мъчи като зъбобол по нощите, като го погне студеното течение от напуканите стени, тая вечер почти не се мяркаше.

Мислите му често-често се връщаха на непонятното, че беше седял в залата не с кого да е, а със Стария Даг, бе пушил лула в лицето му и беше пил силно питие. Утре сигурно щеше да се окаже, че просто е сънувал, понеже такова нещо не се бе случвало с никой бездомник. Мекал дори не подозираше, че Мартин, синът му, бе приютил сина на Стария Даг, Младия Даг, в дома си онзи път, когато лежеше на смъртен одър под Планината на мъртвите, и че вниманието към него самия сега може би се дължеше на оная случка.

Мислите му се понесоха в други посоки. Препускаха през местностите, където бе изживял най-хубавите си дни — толкова близо бе сега до тях. Виждаше картина след картина, ясно и отчетливо, сякаш се редяха пред очите му: поток на лятното слънце, приготвяше ядене край него; завой на ручей, където бе ловил риба — колиба, където се прибра на свечеряване, старо място край порутена дъсчена ограда. И по-незначителни неща от момчешките си дни — как си бе съдрал панталоните, разпърцана обувка, натъпкана с топящ се сняг, котка на сиви райета — нищо — ала картини, които се завръщаха — живи, сякаш бяха сега — в този миг.

Ратаят, който влезе призори да нахрани конете, забеляза Мекал на пода. Учуди се, че някой лежи там, отиде до него и освети вълчата кожа и здраво сключените ръце, лицето с отворената уста сред брадата и отворените, застинали очи. Отново освети лицето и попипа ръцете му. Бяха сковани и ледени като на труп. Рязко се извърна и отърча навън — втурна се през двора към кухнята — единственото място в стопанството, където светеше.

Едно незабрадено, слабо момиче вървеше по черния път в посока на обградената от дървета алея към Боргланд. Продраните обувки на момичето бяха мокри от калта и росата и затова то шляпаше уморено и безразлично направо през локвите.

Казваше се Йонета и идваше от колибите Сьосту, които се намираха на планинския склон под скалите на Йомфрудал. От години тя редовно правеше това свое пътешествие все на този ден в средата на април. В една колиба от източната страна на общината живееше баба й и всяка година Йонета бе изпращана за рождения й ден с поздравления и подарък.

Преди шест години тя беше видяла нещо по пътя, което нямаше да забрави до смъртта си. Тук я беше настигнала една дама на кон — Йонета се бе опитала да остане незабелязана, защото дамата беше госпожица Елизабет от Боргланд. Но Елизабет я бе спряла и ударила с камшика си по ушите, защото не й се беше поклонила. Бяха изминали шест дълги години оттогава и госпожица Елизабет бе мъртва отдавна, но страхът от нея оживяваше в сърцето на Йонета всеки път, когато минаваше по тази алея. Но днес тя ясно видя пред себе си млада дама на кон…

Йонета внезапно спря и застана като вкаменена, като сложи ръка на гърдите си, сякаш искаше да задържи сърцето си да не изскочи. В безпаметен ужас гледаше нататък по пътя, после се дръпна настрана и се притисна изплашена зад едно дърво, като гледаше с ококорени, ужасени очи, а в същото време сърцето й се бе надигнало и тупаше чак до гърлото й.

По пътя откъм Боргланд един кон зави и тръгна насреща й, а върху него седеше жена, стройна и наперена — също като госпожица Елизабет. Йонета беше чувала, че дълго време, след като бе погребана, мнозина бяха виждали госпожицата да обикаля наоколо на кон — но това се бе случвало при залез-слънце, а не като сега посред бял ден.

Спокойно-спокойно към нея се приближи конят, а на него седеше в застинала поза дама — изправена и заплашителна, както се стори на Йонета. Девойката се сви разтреперана зад дървото, като очакваше всеки миг да усети върху ушите си парещия удар на камшика. Тя затвори очи и се притисна до дървото, а в това време екотът на конските копита се чуваше все по-близо и по-близо. Сега конят беше точно пред нея, но не се случи нищо и екотът, проскърцването на седлото и звънът на юздите отминаха.

Йонета едва я погледна, надникна, изправи се и си пое дълбоко дъх. В паметта й страшната случка отпреди така се бе запечатала, че сега бе изгубила ума и дума.