Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

— Някога по-нататък — бе постоянният му отговор.

Предишният ден обаче, най-вероятно мислейки за друго, той им бе казал:

— Утре ще ви заведа, ако още сега отидете да спите, за да станете рано.

За момчетата това не беше трудна задача — обикновено ставаха рано сутрин и Аделхайд ги изпращаше в стаята на Даг. Там имаха дървени кончета, дървени мечове и пушки, както и всевъзможни играчки, направени от баща им, от дядо им или от някой друг в имението. Те се забавляваха там, а майка им оставаше още няколко часа в полудрямка, като в същото време следеше играта им.

Тази сутрин те се бяха събудили дори по-рано, заради нетърпеливото очакване се бяха измъкнали по нощници от стаята на баща си и бяха слезли по стълбището, за да следят да не би дядо им да излезе без тях.

Стария Даг първоначално изобщо не разбираше какво искаха да кажат със своите приказки за гората и за разходка там, докато най-сетне си спомни за необмисленото си обещание, с което бе искал само да ги накара да си легнат. Бе очаквал, естествено, че ще забравят през нощта обещанието му, но му допадаше обстоятелството, че така здраво се бяха вкопчили в желанието да отидат заедно с него в гората.

С надеждата още малко да поспи, той се опита да приспи и тях. Но те се въртяха неспокойно и постоянно се надигаха, като седнаха в леглото. Той започна да обмисля как най-добре би могъл да извърти вчерашните си думи, но скоро изостави тази мисъл. Не биваше да запазят за дядо си спомен като за човек, който не държи на думата си. Бяха наистина едва на три години и половина, но ходеха добре. Можеше да ги вземе със себе си и да отидат до някъде. Това щеше да разтревожи, разбира се, Аделхайд, но той щеше да преодолее нейната съпротива.

Аделхайд не успя да разбере за какво й говореха момчетата едно през друго, когато двете нахълтаха при нея и казаха, че трябва да отидат с дядо си в гората и че той ще ги остави, ако не се облекат бързо. Тя се опита да ги усмири, скара им се и ги заплаши с плесници, ако не изчезнат веднага и не отидат в стаята на баща си, за да продължат да си играят там. Но момчетата така силно настояваха, че тя започна да проумява, че думите им са истина.

Понеже не искаше да го пита лично, тя облече децата. Ако не говореха истината, щяха поне да бъдат облечени за през деня.

Според нея Стария Даг от ден на ден ставаше все по-загадъчен. Ето че сега искаше той да бъде първият, който да заведе момчетата в гората. Самата тя често ги бе вземала със себе си на ливадите, но да ги заведе в гората още не смееше. Не можеше да разбере, как се бе осмелила на два пъти да навлезе сама толкова навътре. Но имаше толкова много неща, които Аделхайд вече не разбираше. Миналата есен постоянно бе очаквала и следила с нетърпение дали Стария Даг ще се върне през тъмните есенни вечери към своята вглъбеност и към книгите, и от там — към техните общи разговори. Защото разговорите с него извисяваха душата като посещение в църква. Всичко, което той разказваше за дългия си, изпълнен със събития живот, за борбите и усилията си, всичките му размисли за живота и смъртта сякаш всяка вечер създаваха своеобразен църковен купол над залата.

Тази надежда я крепеше миналата есен, като и досега очакваше, че последните дни, когато дърветата пожълтяха, че Стария Даг отново ще се върне към най-великото нещо, което смяташе, че е преживяла и което бе превърнала сега във водеща цел в живота си.

Цяла нощ над горите и къщите бе ехтяла буря. Тя бе лежала дълго време будна и бе слушала силния екот. Той бе в съзвучие с душата й, пренасяше я далеч отвъд живота и времето, във вечността.

Изпитваше силна болка от чувството си за непотребност, а животът и времето отлитаха неусетно. Децата, разбира се, щяха още известно време да се нуждаят от нея, но — докога?

Мислите й се блъскаха хаотично в главата, докато обличаше малчуганите, а накрая, когато слагаше обувките на краката им, тя заплака, като от очите й потекоха нескончаеми сълзи.

Неразгадаеми за нея бяха действията на Стария Даг. Със сигурност бе чул бурята през нощта, защото Аделхайд знаеше какъв остър слух имаше той за нещо такова. И въпреки всичко искаше да се изправи срещу вятъра и есенния хлад, водейки със себе си най-младите представители на рода си.

Стария Даг чакаше близнаците в залата. Обикновено се хранеха в кухнята, но днес донесоха яденето им тук.

За краткото време, откакто малките бяха влезли при него, до този миг, когато те отново се появиха облечени, през главата на Стария Даг минаха много неща. Тургайр се бе примъкнал на възглавницата съвсем близо до него и бе притиснал топлата си бузка до тази на дядо си. В живота на Стария Даг нямаше много нежност и затова малката топла бузка сякаш събуди в него нещо от миналото.