Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Майорът бе постъпил твърде зле, но в крайна сметка подобни неща извършваха и други хора, разсъждаваше Даг, когато коленичи, приближи ухото си до гърба му и се опита да долови сърдечен ритъм. Но ушите му още пищяха силно и той не можеше да различи ударите на сърцето от шума на гората и проскърцването на заскрежената трева.

Вдигна глава и се заслуша вън в замрялата нощ, във всички гальовни шумове, които вятърът донасяше от гората, от дърветата и от водата долу. И тези шумове донесоха със себе си мисли — мисли за това колко тщеславно справедлив се беше почувствал пред нещастието на дребния майор и колко дълбоко го беше възмутила безмилостността му към такова нещастно създание като госпожица Крюсе, а заедно с това и към Аделхайд, и към всички.

При сблъсъка си със смъртта той сега видя съвсем ясно предишните си жестокост и равнодушие към семейството си и към целия свят по времето, когато мислеше единствено за богатство и пари, и днес бе проумял, че през дните на своята строгост той ни най-малко не е бил по-добър от майора и че имаше твърде малко право да го съди. Колко много хора тогава той бе тласнал без никаква полза към бездната посредством своята жестокост? В колко много домове беше закарал лишения и мъка? Неговото държане бе позволено и уважавано от хората — да, бе смятано дори за признато право, докато поведението на майора бе осъждано от всички. Сега гледната точка към живота му се изясни, по-ясна от когато и да било преди, сега, в този момент, в който се бе навел над майор Баре.

Подобни мисли вълнуваха Стария Даг, докато разкопчаваше жилетката и изваждаше ризата му, за да откъсне парче от нея. Така направи нещо като превръзка, сложи я върху челото на майора и я завърза около главата му, за да намали кръвотечението, докато внесе тялото му в колибата. Помисли си, че и предишната вечер го беше носил, чувствайки превъзходство над него. Сега бе принуден да се мъчи да го носи сам без всички онези тщеславни чувства.

Бе минало много време от дните, когато Даг можеше да сграбчи всичко с гигантската си сила, но въпреки това пое тежкия мъж, като го надигна, внесе го вътре и го положи по гръб върху леглото. После сложи цепеница в огъня, след което избухна светъл пламък, донесе кофата до леглото, свали превръзката и се захвана да измие с нея кръвта и саждите от барута по челото. Куршумът бе пронизал косо челото му, отдолу нагоре, но в мрачината не можеше да се разбере дали бе влязъл в черепа. Кръвта непрестанно течеше. Очите му не бяха отворени, както обикновено Даг бе виждал при мъртъвци, и при допир той беше топъл, но ясно е, още не бе изминало достатъчно време, за да може да изстине, ако е мъртъв.

Докато Даг още се занимаваше с разкопчаването на дрехите му, за да чуе сърцето му, майорът потрепна с клепачи, открехна очи и хвърли блуждаещ поглед наоколо. Даг му подаде вода в едно канче, но той не се помръдна да пие, само продължи да гледа с отчаян застинал поглед гредореда на покрива. Даг сложи мократа превръзка на челото, за да не тече кръвта по лицето му. В израза на майора имаше нещо много необяснимо, сурово, решително — така вероятно е изглеждал, когато е натиснал спусъка на пушката.

— Можеш да кажеш нещо — помоли Даг.

Майорът помръдна устни, необичайно строги сега, но продължи да мълчи. Устните отново помръднаха, застинаха и отново започнаха да се движат, като най-после се доловиха думи:

— Спокойно можеше да се намесиш малко по-късно… Тогава всичко щеше да е приключило.

В обикновено веселия му глас имаше такава покъртителна тъга, че Стария Даг не успя да намери какво да каже.

— Вече нямам дом, никъде в този свят… след това, което каза — продължи Баре с несигурен, почти шепнещ глас. — Сред целия мрак край мен, който винаги се опитвах да потуля от себе си и останалите посредством големите си приказки, имаше само едно място, където беше светло за мен. — Помълча за миг, после продължи също така тихо. — Всичко беше просто повърхностно… това и всичко останало, дълги години. Но тази светлина ме обхвана до дъното на душата ми, по-дълбоко, отколкото сам си давах сметка. Усетих го, когато ми каза онези думи. Бе ми останала само една-единствена светлина, дните тук при теб и… при Аделхайд, нещастната. И като си дадох сметка как през последните си гостувалия сам разруших всичко… и тук, в Бьорндал… и накрая, като ми каза и това… Никой човек не може да живее без поне малка светлинка в мрака, а за мен угасна и последният й блясък, когато ми каза това за Аделхайд в градината.