Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Лекарят беше забранил да му се дава нещо, което разпалва кръвта, защото то можело да докара смърт; но Даг прецени, че тази чашка не може да стори нищо на майора и че ще му достави мъничко удоволствие при цялото това боледуване на легло; а това беше старият френски коняк, останал още от времето на Терезе. Той винаги бе жадувал за него.

Майорът обикновено изпиваше всичко до дъно, когато имаше такъв случай; днес обаче отпиваше по малко и предпазливо, като изпразни бавно чашката, наблюдавайки я с тъжен поглед. Това вероятно щеше да бъде неговата последна чаша.

Стария Даг седна и сведе глава, но от време на време поглеждаше към болния. Майорът бе спал, похърквайки, цели три часа. Сега се събуди и се огледа наоколо. Даг му напомни да не мърда много главата си и той послушно легна по гръб.

— Искаш да кажеш, че идва време да преосмислиш всичко в този живот и да го видиш такова, каквото е — рече той, без да обръща глава… и имаше някаква стара голяма истина в това.

Даг не каза нищо, само погледна замислено пред себе си.

— Аделхайд е идвала тук — рече след малко той.

По лицето на Баре премина някакво чувство. Стисна очи и Даг видя как дишането му стана тежко, задъхано и как по бузите му се стекоха сълзи. Разчувствано, но тихо, някак на себе си, майорът каза:

— Идването на Аделхайд съживи за мен толкова спомени… от времето, когато беше още малка. Това беше най-светлото време в живота ми, после вихърът отново ме завъртя и всичко се плъзна по наклонената плоскост, както беше в младостта ми. — Баре се умълча и остана така известно време, след което гласът му прозвуча малко по-силно и по-разчувствано: — Не, по-добре да не говоря за онова светло време. Пропилях всичко в живота си… всички, които бяха в досег с мен… баща ми, майка ми, жена ми, Аделхайд и много други; а сега и вас тук, и госпожица Крюсе, бедната… последната, която повярва, че в мен има нещо.

Двамата мълчаха дълго време. Никой от тях не чуваше свирепия нощен вятър отвън, нито уютното пращене на огъня в печката вътре. Мислите и на двамата бяха отлетели далеч–далеч извън мястото и времето.

Тогава Стария Даг най-сетне рече:

— Да, не може да се каже, че си бил добър воин.

Тогава майор Баре трепна и въпреки всички забрани надигна глава, дори нещо повече — подпря се на лакти и погледна Даг с такъв поглед, сякаш виждаше призрак пред себе си.

Майорът бе имал една-единствена опора в живота си: като човек и войник той можеше и да не е безукорен, но бе безстрашен воин. Хората, които бяха виждали това, още говореха за решителността и безразсъдната му смелост в мигове на опасност.

— Не съм бил добър воин? — успя най-накрая да каже той.

Стария Даг постоя известно време, сякаш не виждаше и не чуваше нищо, и когато отвърна, гласът му беше спокоен и неподатлив на яростта във въпроса на майора.

— През цялото време аз мисля за… за борбата вътре в мен. А в подобна битка ти не си бил добър воин. Винаги си се поддавал на страстите си, никога не си се борил с тях, а това носи нещастие на човек… на него самия и на хората около него. Живял си първично. Не искам да кажа, че точно аз съм този, които има право да те съди, но мисля само върху онова, което каза — че ти никога не си се борил с това, винаги си се оставял единствено да бъдеш носен и тласкан назад, непрекъснато назад. Мисля си, че ти лежиш сега тук и обръщаш поглед назад към погрома си. Единствено за това мисля.

Майорът отново положи глава на възглавницата, а Даг продължи, първоначално тихо, но след това с по-силен глас:

— И аз съм преживял в живота си много погроми… може да има и други… но ние трябва да се борим и възпротивяваме… докато ни обгърне сетния мрак… на смъртта.

Майорът се бе загледал с празен поглед, като че ли му беше писнало от такива проповеди; но Даг рече шепнешком:

— Накрая ти обърна гръб на битката и… реши да побегнеш.

Тогава майорът обърна глава към него. Погледът му съдържаше настойчив въпрос. По време на военната му служба никога не бе бягал.

— Ти не поиска да продължиш докрай битката — рече твърдо Даг.

Тогава майорът разбра, че Даг говореше за изстрела, лицето му се изчерви, а дишането му дълго време беше неритмично и на пресекулки. Най-накрая каза:

— Вероятно имаш право, че не съм оказвал никаква съпротива и вечно само съм отстъпвал; но при мен нещата се стекоха по различен начин, отколкото при другите хора… за мен беше твърде късно… Никога не си го изпитвал.

И той му разказа много неща от войнишкия си живот с другари, които се надпреварваха в пиене и жени… и как това го е направило такъв, какъвто е. Беше същото онова, което бе казал на Аделхайд, но още по-откровено.