Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Помисли си, че не е била тук от Коледа насам, спомни си хубавите моменти, които бе имала тук със златна неизразима радост насред цялата й мъка. Да, спомни си първата Коледа тук, в Бьорндал, припомни си радости и скърби, които бе преживяла тук, а след това и онази дъждовна есенна вечер, най-ярката в живота й, когато Стария Даг каза на Младия Даг, че ще бъде щастлив с нея.

Много неща се бяха случили и спомените сега оживяха вътре в нея. С широко отворени очи тя гледаше към пламъците на камината, сякаш не бяха пламъци, а образи, които се редуваха един след друг.

Гласът на Стария Даг я извади от унеса на спомените. С основание той мислеше, че тя си спомня за баща си.

— Да, много неща се надигат в съзнанието на човек, когато някой близък си отиде, за да не се върне повече никога — рече той. — Често ми се струва, че ние, хората, само след такава загуба ставаме такива, каквито всъщност би трябвало да бъдем винаги. Тогава нашият поглед прозира съвсем лесно и вижда отвъд онова, с което дребнавият ни разум обикновено се занимава и което изкривява толкова много за нас образа на нашите близки. Едва след това ние мислим повече за доброто, което е било в тях и което вероятно сме могли да разгърнем… ако сме се осланяли преди всичко на него и ако сме им показвали, че го виждаме. Да, ние твърде малко мислим за това как да си помогнем един на друг.

Изричайки тези думи, Стария Даг мислеше не само за себе си, но и за Аделхайд; дори не можеше да заподозре колко болезнено щеше да я засегне това и той я погледна изненадано, когато тя изведнъж избухна в плач. Но отново втренчи очи в пламъците, докато тя изплаче на глас болката си, както я бе виждал да го прави единствено след смъртта на първите й момчета. Той гледаше в жаравата, а в очите му нямаше милост. Те сякаш гледаха спокойно, далеч, към нещо безкрайно отвъд стените на старата стая.

Аделхайд се поуспокои, когато стоновете на сърцето й отекнаха в един финален стон. Огънят в камината бе преминал в тихо жужене. Самотни мънички пламъчета продължаваха да играят около останките от пъновете и Стария Даг гледаше тихата жар, подпрял глава на ръката си.

— Да, да — рече той приглушено, — когато човек погледне към живота зад себе си, открива в него толкова много скръб, че би могъл да грохне под товара й… Обаче… — той повдигна глава, а в израза на лицето му имаше такава могъща сила, както винаги в решителни мигове, — животът иска от нас своето, Аделхайд, иска го дотогава, докато още продължаваме да дишаме. Длъжни сме да стоим изправени и да вървим напред, каквото и да стане, трябва да се опитаме да пренесем във всекидневието си поне частица от онова, на което ни е научила скръбта.

Или Стария Даг потъна в мислите си, или пък искаше да даде на Аделхайд време, за да може да проникнат думите му дълбоко в нея, но той замълча задълго. Изглеждаше, сякаш обмисляше какво да й каже.

— Често имах желание да си поговоря отново с теб, както нашите разговори отпреди — продължи най-после. — Спомняш си, от есента и зимата преди две години. Взимал съм много пъти Библията на твоя дядо и я превърнах в основа за сериозни размисли. Но не можех досега да намеря подходящите думи, за да ти обясня това… Тази вечер мога да опитам: всичко, което го има там за молитвата и милостта на Бога, е вярно само за себе си, обаче… то може да помогне на човек само ако нещата се отнасят до това да се облегне върху него и да заспи. Мъките ми тогава, във връзка с откупа, бяха съвсем основателни. Но не само добрите ни дела и мисли са своеобразен опит да се спасим и да се пренесем лесно във вечността… Същото е и с молитвата. Нашите мисли са така дълбоко вкоренени в нас, че не можем да се освободим от тях… Разсъждавах върху онова, което ми разказа за историята с Даг след инцидента в Планината на мъртвите… как душите, подобно на вълнуващи се треви в един ручей, текат, текат и все пак не се преместват и милиметър напред от мястото си, защото… са вкоренени там. Навярно така трябва да е и с нас, докато живеем на земята. Колкото и надалеч да проникваме с нашите мисли, те все пак са сраснали с нас и не могат ни избавят от корените на нашата човешка същност. Постоянно дирим единствено доброто за себе си, било за този живот или за отвъдния. Само когато прозрем ясно това нещо, едва тогава разбираме, че единствено Бог може да ни приготви за вечността. Милост ще получим само ако правим всичко, което можем, за да я заслужим… и това е единственото нещо, което наистина можем тук на земята, единственото нещо в този живот. Безполезен е опитът ни да проникнем във вечността с мисли или молитви. По този начин ние никога няма да я постигнем. Винаги мислим единствено за самите себе си и за откупване на греховете си, независимо дали се молим, или се опитваме да правим добро. Всичко е егоизъм.