Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Аделхайд свали бързо поглед надолу, веднага щом усети, че Стария Даг най-сетне вдигна главата си. Убедителната сила на думите му още ехтеше в ушите й. Погледнат от дъното на нейното отчаяние, той й се струваше оживял образ на спокойствието и мира.

Аделхайд се изкачи по стълбището, сякаш носеше тежък товар.

Стария Даг сам се бе освободил от мрака, който надвисваше над него заплашително, беше се освободил без нейна помощ. Сега той отново бе застанал насред живота, по-спокоен от когато и да било преди. Повече никога нямаше да говори с нея върху подобни въпроси.

Всичко, което бе казал, звучеше така истинско, но… то не се отнасяше до нея. Какво можеше да направи тя, как можеше да върви във всекидневното си съществуване по пътя към Бог?

По-нещастна от когато и да било, тя отиде в стаята си.

Старият Пер Барвол и един младеж от Фриланд смъкваха дървени трупи по реката под Свартиерн. Предишния ден и в мразовитата нощ трупите бяха замръзнали и хлъзгави. Пер беше все още доста силен, за да се справи с тях, макар и с малко помощ, но днес работата им вървеше бавно, защото и младежът, един от най-младите в групата, трябваше да си почива всеки път, когато Пер сядаше върху дървения материал.

Пер гледаше слабото февруарско слънце върху студено-сивото небе и си мислеше, че хубаво би било да се отиде до колибата при езерото и да се запали там огън в огнището, както и една лула. Но още беше твърде рано — трябваше отново да се захванат със смъкването на дебелите трупи, струпани като на клада, трябваше да отхвърлят малко работа и за утре. Младежът и Пер бутаха, опитвайки се да търкулнат едно дърво, напрягаха се, обикаляха около него, оглеждаха го колебливо, разритвайки с крак снега встрани, почесваха се по главите и после започваха отново усилията си. Но дървото не мръдваше. В мига, когато се бяха напрегнали най-много, дочуха леко приплъзване на ски и пред тях се появи Младия Даг.

Имаше на бузата си гънка, която можеше да се изпъва в добродушна усмивка нагоре или да се опва в строг израз, но човек никога не можеше да предусети кога ще е едното или другото — той беше неразгадаем. Очите му бяха по-често тъмни от надвиснала тъга, но понякога можеха заискрят от радостна синева. И когато радостта понякога продължаваше толкова дълго, че гънката на бузата му започваше въпреки забележимото му нежелание да се вдига нагоре, тогава неговото обичайно строго лице придобиваше такъв изненадващо топъл, красив вид, който обезоръжаваше всеки, който го срещаше за пръв път.

В момента обаче нямаше дружелюбност нито в очите му, нито в гънката на бузата му. На лицето му бе изписано единствено строго безразличие.

Пер се надигна засрамено, но се отказа от намерението си под погледа на Даг; бе невъзможно да се помръдне дървото.

— Сковано е от лед и изобщо не може да се подхване — оправда се.

Даг се плъзна и се приближи съвсем близко, свали ските, прекрачи дървото и се наведе.

— Който не може нищо, нищо не постига — рече той, сложи ръцете си под дървото и го надигна с такава сила, че ледът изпука. След това отново сложи ските си и си тръгна, без да каже и дума повече.

Пер Барвол седеше изморен край огнището в колибата при Свартиерн, пуфтеше и дърпаше от лулата си, като се опитваше да изкара още дим от последния останал тютюн вътре. Бузите му се издуваха и вдлъбваха, а вътре се подмяташе залъкът. Тъй като им беше известно, че Даг е наблизо, двамата работници се притесняваха да се впуснат във вечерното си празненство, преди да са завършили изцяло работата си, а и случката с него бе спуснала тъмната си сянка върху работния им ден. След вечеря младежът си беше легнал да спи, а Пер остана да седи смръщен с лулата си. Изведнъж подскочи и се вслуша, след това пъхна бързешком лулата в джоба си и се изхрачи в огнището.

Дочу се звук от закачане на ски до стената и Даг влезе вътре. Настани се до огнището и потрепери, явно бе измръзнал при пътуването си в студа. Пер се почуди дали да не му предложи нещо за вечеря, но тъй като Даг бе внесъл раницата си и я бе закачил в колибата, вероятно сам щеше да се обслужи.

Даг бе започнал да пуши през последните години и запалваше твърде рядко, но сега извади пръстената си лула заедно с тютюн от раницата си. След това пак седна до огнището, посягайки към жарта на огъня.

Пер се бе заковал свит и смирен на мястото си, следейки напрегнато онова, което правеше Даг, но не можа да се въздържи и вдъхна шумно от дима на лулата.