Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Часовникът до вратата на кабинета проскърца и се накани да удари. Стария Даг се извърна от креслото си към него, а той в същото време отброи своите десет звънливи удара. Какво хубаво нещо беше един часовник! Откакто бе поставен там, можеше да се каже, че никой не се чувстваше самотен в залата. Тиктакаше и отброяваше, като отмяташе времето, а ударите му бяха ясни като звън на камбана. А що се отнася до мъдрата сентенция на циферблата, която Аделхайд му бе превела, всекиму би било от полза, ако е пред очите му винаги.

Той се обърна отново към огъня и сложи още дърва, премести стола си още по-близо, стъпи на каменния ръб и усети как топлината плъзва нагоре по краката му като сърбеж.

Следващата утрин Стария Даг така кашляше и кихаше по време на закуска, че момчетата се смееха с цяло гърло. Той също се смееше с тях, като в същото време бършеше пот от челото си.

След това той ги заведе на обичайната сутрешна разходка към пасбищата. Плътна слана бе покрила тревата и отпечатъците от дирите им се виждаха ясно. По-голямото момче вървеше след него, като по едно време се опита да стъпва в дирите му, но мъничките му крака не можеха да направят такъв разкрач.

— Добре го правиш — рече Стария Даг, — от рано си започнал да вървиш по дирите на дядо си. — После погали по главата по-малкото, което мълчаливо припкаше до него. — Боргландският господар — рече спокойно, сякаш на себе си, той.

Момчетата поискаха да научат къде е бил през последните дни и той им разказа за Скарфиел, където имало русалки и тролове, които сривали такива огромни и тежки камъни в езерото, че рибарят Бьоре подскачал в леглото си и, подскачайки, се намирал чак на другия бряг. Да, Стария Даг знаеше и разказваше много истории за горите, когато беше в подходящо настроение. Но днес той бързо се изтощи и остави момчетата сами да си играят.

Бяха на най-високото на пасбищата и Стария Даг вървеше, подпирайки се на оградата, отделяща пасбищата от гората, като накрая приседна на един камък с гръб към имението.

През нощта беше кашлял ужасно и сега се чувстваше доста отпаднал. Понякога по тялото му преминаваха студени тръпки и той се чувстваше все по-изморен. Сутрешното слънце падаше точно над мястото, където беше седнал, но сега беше късна есен и вече не беше топло.

Лек ветрец полъхваше от горите, като си играеше едва забележимо с листата, останали на дърветата или пък лежащи в тревата. Стария Даг обърна глава и погледна към боровете наблизо. Извисяваха се, а клоните им сякаш си почиваха сред полъха на вятъра. Не си бе давал сметка за това друг път, но днес го усети, защото и сам усещаше вътре в себе си подобна особена необходимост от почивка. Облегна се здраво на оградата и притвори очи; и неговите по принцип вечно будни мисли, и те сякаш си почиваха на вятъра; да, сякаш бяха понесени от шепота на вятъра. В него бе останало само едно нещо — волната песен на горите, която звучеше в душата му още от първия ден, когато се бе осъзнал като човек. Стори му се, че ще се срине от камъка, за да се слее със земята… със земята… и да стане малък… да стане на земя… да се слее с това тихо, тихо горско шумолене. Остра кашлица раздра гърдите му и го върна отново в така наречената реалност. Изкашля се и се изплю, след което се подпря на оградата и стана.

Най-добре в такова положение беше човек да си отиде вкъщи, докато съвсем не му е притъмняло пред очите.

Повика децата и хванал по една ръчичка в ръка, Стария Даг се заспуска от горския склон, през пасбището, към къщи. Момчетата гледаха нагоре към него, той стискаше ръцете им по-силно, отколкото когато ги водеше предишен път, но на тях им беше доста трудно да вървят с неговата крачка и затова нищо не говореха.

Стария Даг се бе отпуснал в едно кресло пред камината в залата. Стори му се, че не е достатъчно топло, и започна да слага дърва в камината, докато огънят се разгоря и се превърна едва ли не в истинска огнена стихия.

Аделхайд дойде от кабинета, искайки да се изкачи по стълбището.

— Наклал си голям огън — рече тя.

— Да, студено е.

Изгледа го продължително и бавно се заизкачва по стълбището.

Стария Даг се бе задържал в леглото си. Никой, даже и най-старите хора в имението, не помнеше Стария Даг да е лягал някога болен. Наистина, бе заявил, че е само уморен и иска да си почине поне веднъж в продължение на целия ден, но през деня над имението се спусна някаква странна тишина! На другия ден също не се появи на масата, а яденето, което му бяха занесли до леглото, беше върнато в кухнята недокоснато.