Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Младия Даг му хвърли бърз поглед. Толкова ли близо до него е бил баща му, че е наблюдавал случката с лоса в блатото?

— Където и да отидеш, навсякъде можеш да попаднеш на следи от лос — продължи бащата.

След това Стария Даг изрече всевъзможни неща, но всеки път имаше нужда от време, за да му хрумне нещо. При това той не гледаше сина си — съзерцаваше единствено огъня или земята, или пък планините, но най-често гледаше към небето, където звездите ставаха все по-гъсти.

Бащата и синът донесоха още зеленина от смърч и приготвиха още едно място за спане. После си легнаха, като се облегнаха — Младия Даг на скалата, а Стария Даг на камъка, на който преди това бе седял. Сложили раници под главите си, с пушки, готови за действие, те гледаха втренчено огъня. Двамата изцяло си приличаха и в това.

Дълго време лежаха мълчаливо, докато накрая Стария Даг заговори, с глас, в който ясно се усещаше неговата несигурност:

— Вероятно си чувал или пък видял, че бях твърде суров човек в сделките, в опазването на правата си и други подобни неща… по-рано, някога. В подобни ситуации човек излиза извън себе си. Повечето хора не могат да се наситят, докато не се намерят под земята, но не в това е смисълът на живота… Алчността на тези, които са имали превес над другите, тя прави живота на повечето хора така непоносим. Човек трябва да покаже, че има сърце… ако желае сам да намери мир, а това носи полза и за останалите. Един ден ще поемеш голяма отговорност, когато ти ще управляваш имението… след мен, а човек трябва да се пази от лицемери и ласкатели, които искат да мързелуват за сметка на останалите хора; ако обаче някой се опитва и стреми с всичките си сили да постигне нещо, на него трябва да се помогне.

Това и много други неща каза Стария Даг.

Младия Даг отначало бе лежал неподвижно на мястото си, без да вдига поглед. Но когато се досети накъде клонят думите на баща му, бузата му леко се изопна, а гънката на нея стана ясно забележима. Но сякаш бе застинала наполовина в груба, неестествена усмивка. Под полузатворените му клепачи погледът, пронизващ и бляскав, наблюдаваше играта на пламъците. Позата му сякаш изразяваше, че отдавна вече си е съставил мнение за тези неща.

Студеното течение край скалата не спря през цялата нощ, за сън не можеше и да се мисли. На сутринта вятърът се обърна с леденостудени пристъпи на север, като започна да вие високо в скалните пукнатини и сред кривите дървета, увиснали над пропастите.

Стария Даг се надигна, треперещ от студ. Беше си легнал потен и вероятно се беше простудил през нощта. Прокашля се и рече с дрезгав глас, застанал почти с гръб към сина си, докато мяташе на гърба си раницата и пушката:

— Трябва да опиташ… да се оправиш… с Аделхайд.

Младия Даг беше седнал и дълго време гледа втренчено след баща си, докато той пое бавно надолу по пътеката и изчезна.

От дълго време нищо ново не се бе появявало в старата къща, но тази година това се случи. Появи се часовник в залата. Изправен и високомерен, той стоеше до вратата, отвеждаща към кабинета, тиктакаше и доста силно и звучно отмерваше всеки час през деня и нощта.

Часовникът бе единственият предмет за спомен, останал на Аделхайд от баща й и неговото семейство, и бе поставен в залата по нейно желание. Стаята й не беше подходяща за него, защото мястото му не беше там, където се спи. Той бе поръчан от Англия от дядо й, като вътре в него бяха написани годината, името на производителя и града — Лондон, но на циферблата, по който стрелките отмерваха времето чак до вечността, бе написано: „Memento mori“.

Той припомняше на Аделхайд мрачните моменти от времето на окаяната им бедност и я караше да бъде смирена сега и да понася скръбта си. Винаги, като минеше покрай него, го заглеждаше, почистваше и забърсваше праха, сякаш той бе много повече неин от всичкото богатство, което я заобикаляше.

След нощта, прекарана на Скарфиел, Стария Даг се върна късно следващата вечер. Беше в добро настроение, като човек, който най-сетне е направил нещо, от което се е страхувал дълго време. Преоблече се в стаята си и седна в залата до камината, за да изпие цяла кана горещ грог с билки. Имаше чувството, че нощният планински мраз още пълзеше по тялото му. Затова се настани съвсем близо до камината, като сложи преди това пял наръч дърва от бреза в нея. Никога досега топлината не му се бе струвала толкова приятна. Огънят отвън и горещото питие, което беше вътре в него, му създадоха усещане за благодат. Запали лула, но тютюнът не му се услади, сигурно гърлото му бе възпалено.