Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Аделхайд усети силно желание да вземе кърпичката от възглавницата и да избърше челото му. Но той бе повикал Евен Стайнрюд да му прислужва и вероятно не желаеше никаква женска суетня край себе си.

Сякаш от дълбок сън я изтръгнаха спокойните думи на Стария Даг.

— Болестта трябва да действа здраво, ако иска да победи човек като мен — рече той.

— Все пак по-добре сложи отново главата си на възглавницата и си отдъхни — помоли го тя с глас, изпълнен с болка.

Бавно той сви рамене.

— Времето за почивка ще дойде… скоро. Може би това е последната вечер, в която можем да разговаряме с теб.

Спазъм на плач пропълзя в Аделхайд, но тя го обузда, като вледена от мраз. Смъртта й се виждаше толкова близо, че и плачът й се струваше нещо напълно безсмислено; да, усещаше смъртта съвсем близо до себе си, не както я бе чувствала тогава до смъртния одър на майка си, на баба си или на баща си. Имаше усещането, че самата тя е обгърната от смъртта, защото познаваше Стария Даг така дълбоко и изцяло, както никого от собствения си род, защото той беше за нея всичко онова, което не бе успяла да открие в близките си по кръв.

Гласът на Стария Даг я стресна.

— Още едно нещо ме безпокои: Даг. Не зная какво става с него. Ти ще трябва да разбереш това. Той има добро зърно в душата си, макар че то, по всичко личи, се намира твърде дълбоко. И още едно: разговаряй с леля си, когато нещо не се получава както трябва. Тя е умен човек.

Думите му бяха толкова спокойни и естествени, че Аделхайд се изненада как е могла да помисли, че идва смъртта на стареца. След тази първа неволна реакция, която думите му предизвикаха у нея, всичките й мисли се концентрираха върху мъжа й. Думите на Стария Даг дойдоха като слънчев лъч в мрака, който е обграждаше. Все пак тя не искаше да остане съвсем сама на този свят, когато той умре. Младия Даг поне беше жив, макар и да странеше от нея. Тя вече нямаше големи желания. След това в съзнанието и проблесна друга мисъл.

— Нареди ли да доведат Даг? — попита тя.

— Да — отговори Стария Даг, — но не ми се вярва, че ще успее да дойде преди… да съм заминал. Срещнахме се с не го преди няколко дни в гората. Трябва да му предадеш поздравите ми и да му кажеш, че… съм мислил много за него.

Казаното накара Аделхайд да се замисли. Никога не ги бе виждала или чувала да си говорят двамата. Дали случайно се бяха срещнали, или Стария Даг беше потърсил тази среща? И защо? Освен това дали бяха говорили двамата — и какво, дали се бяха разделили скарани, щом Стария Даг бе пратил за него толкова късно, дали безпокойството му за Младия Даг не идваше от това?

Бързо мислите на Аделхайд се насочиха от смъртния одър на Стария Даг към собствената й вътрешна борба и притеснението за Младия Даг.

Но гласът на Стария Даг отново я върна в страшната реалност:

— Не искам да слагате над гроба ми желязна плоча. Имена и букви не помагат във вечността. Оставете да растат треви и цветя там, където ще лежа; направете един дървен кръст и го сложете отгоре. Когато този кръст изгние, никой вече няма да знае за мен. За кръста можете да вземете дърво от гората зад северната ограда на пасбищата, до сиво-белия камък; защото това беше последното място, на което седях и се чувствах слят с гората.

При последните думи гласът му прозвуча малко несигурно, но когато Аделхайд го погледна, в очите му нямаше и следа от влажност, а само застиналия блясък на треската, и той седеше на възглавниците в същата твърда поза. Бе чувала, че селски жени в последните мигове преди смъртта си намираха в себе си сили да разпределят между дъщерите си дрехи и скъпоценности — спокойно, като че това е някакво ежедневно занимание. Но й се струваше съвсем неразбираемо, че Стария Даг, чието становище за смъртта добре знаеше, можеше да мисли в такъв момент за подобни неща.

В същото време, докато тя седеше така, далеч от това, което той виждаше, далеч и от разбирането на вътрешната му същност, Стария Даг добави нещо, подобно на отглас от някаква безкрайно далечна безбрежност:

— Кръстът има своя смисъл. Ние го възприемаме само като знак на смъртта, а той всъщност е знак на самия живот: преди, в, и след смъртта. Замисляла ли си се някога върху това?

Аделхайд бе принудена да отговори отрицателно на този въпрос; мислеше за дървения кръст на гроба му така, както живите мислят за това нещо, и както самият той се бе погрижил за една масивна плоча на гроба на полковник Фон Гал, с герб и красива украса. Тя не проумя нищо от последните думи и си помисли, че умиращите често пъти говорят безсмислени неща. Наведе се над нощното шкафче, почисти свещта и пламъкът й се издигна голям и светъл.