Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Стария Даг имаше нов пристъп на кашлица, по-лош от всички предишни. След това се отпусна назад върху възглавниците и остана да лежи върху тях, дишайки накъсано и често, като че ли дробовете му не можеха да поемат повече въздух.

Аделхайд стоеше мълчаливо. Страдаше заедно с него при всеки пристъп на кашлицата. Взря се над него — не можеше да устои. Взе кърпичката от възглавницата и избърса челото му няколко пъти, след това и лицето му, кръвта и пяната по устата му, дръпна завивките нагоре… И насред цялото си отчаяние откри в това някаква утеха. Дали той беше в безсъзнание, или пък бе забелязал това — беше все едно. Най-сетне се бе докоснала един-единствен път до лицето му, бе се осмелила да му помогне, да покаже една външна проява на любовта си.

Приглади косата му с ръка. Отвън тази есенна вечер вятърът донесе шума на гората, който прегърна нежно селището — и света.

Тя бе до леглото, когато Стария Даг отвори очи и я погледна право в нейните. Тя си спомни онова, което й беше казал вечерта след погребението на баща й — че хората са слаби същества и имат нужда от опора…

Очите на Стария Даг бяха изгубили силния си блясък. Сива пелена се спусна пред тях, докато те обгръщаха милото, красиво лице до леглото му, след това пелената започна да става все по-плътна и плътна, и те вече можеха да различат само един доста неясен човешки силует.

Той хрипаше сподавено и дишаше напрегнато, колко го му позволяваха болните дробове, а после намери думи — толкова тихи, че Аделхайд можеше да чуе заедно с тях и ромона на ручея и нежния успокояващ шум на гората:

— Поиска ти се да ме утешиш, Аделхайд… с доброто, което съм сторил през последните години, или… със злото, което съм отбягнал да сторя. Но в един дълъг живот има много добро, което човек е пропуснал да направи, както и много зло, което е направил. Това не мога да не призная нито аз, нито който и да е друг относно себе си. Човек трябва да се стреми и да действа с най-добра воля и съзнание, но… той прави онова, което го подтикват условията на неговия живот, тласкан заради човешката надпревара: заради себичност или мисъл за опрощение на греховете му. По-далеч човек не може да отиде. Поставяме на първо място разума и предпазливостта; но те не стигат по-далеч от… ежедневието. Някъде вътре в нас има нещо по-силно, но земните сметки го прогонват дълбоко в душата ни. Това е убеждението или пък силата на усета; наречи го както щеш. То стига много по-далеч от разума и мисълта… стига до вечността. То трябваше да бъде водещо у нас. То ражда топлота и смелост, ражда всичко онова, което ни кара да действаме отвъд късогледия разум и хладното недоверие. Вътрешно ние сме обърнати наопаки: голямото е навътре, а маловажното е навън.

Стария Даг отново получи пристъп на кашлица, но този път в гърдите му сякаш се бореха животът и смъртта. Аделхайд скри лице в ръцете си, а след това притисна длани към очите и ушите си, за да не чува и не вижда нищо.

Щом пристъпът отмина, тя избърса с кърпа строгото му лице, с очи затворени в смъртна умора и със стисната устни, и остана наведена над него. Дъхът му беше толкова насечен и лек, сякаш при следващото вдишване щеше да секне.

Тогава разумът и предпазливостта напуснаха иначе толкова сдържаната Аделхайд Баре. Сега тя бе победена от непреодолими, могъщи сили. Ръцете й опипаха челото на Стария Даг, тя се наведе над него и устата й го докосна.

След това седна задъхана и гледаше лицето му с плах поглед. Дали беше в съзнание, когато тя се беше забравила? Дали беше в съзнание сега? Щеше ли отново да дойде в съзнание?

Вечерта се превърна нощ, часовете отминаваха, а погледът на Аделхайд бдеше над леглото. Тя ставаше от време на време, за да му оправи възглавниците и после сядаше отново; а ромонът на ручея в градината и далечния шепот на гората се сливаха със зачестеното дишане в мрака на леглото.

Аделхайд беше заспала. Сепна се, защото нещо се раздвижи и когато тя отвори очи, Стария Даг лежеше съвсем близо до нея, в края на леглото. Беше приведен напред, главата му бе паднала тежко, а очите му гледаха пред себе си. Устните му трептяха и той успя да каже на пресекулки, борейки се за глътка въздух:

— … Онова, към което се стремим и което търсим ние, хората… това е… радост в живота… и мир… във вечността… А дотам води само един-единствен път: пътят навътре… в сърцето. Това виждам сега, когато гледам назад към целия си живот… и Той го казва… Той, който има правото за това… Той, който е при нас, когато всичко в нас изгасне. Пътят към смисъла на живота води, въпреки разума и мисълта, към… неговата проста заповед… Няма друг път, освен… Христос!…