Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Стария Даг се надигна нагоре и после пак се стовари надолу, от светлината — в мрака на леглото.

Аделхайд слушаше, вдигнала глава и притиснала ръце върху коленете си, защото й се струваше, че най-последната дума не бе секнала заедно с гласа му — тя плуваше още във въздуха, носеше се още там, където гласът на Стария Даг я беше произнесъл.

Безброй пъти бе чувала да се произнася това име, уморено и беззвучно, в църквата и в къщата на баба си, една ежедневна дума без празничен звън.

Сега си спомни, че по време на всичките им вечерни разговори със Стария Даг за словото Божие, това име никога не бе произнесено, и на нея й се бе струвало направо невъзможно някога той да може да го изговори на висок тон. А сега, сега то остана, след като мъжественият, силен глас вече беше заглъхнал извисяващ и свещен над нея… някъде…

Аделхайд не забеляза колко време бе седяла така. Ромонът на ручея и шумът на вятъра в горите бяха станали невероятно доловими. Инак всичко бе замлъкнало.

Надигна се, приближи се до леглото, за да покрие болния със завивката, но ръцете й посегнаха и застинаха вцепени във въздуха.

Стария Даг Бьорндал бе изрекъл последната си дума…

Минаха дни и нощи, преди да намерят Младия Даг в гората и когато той дойде в имението, баща му вече бе мъртъв.

Даг остана дълго време сам в спалнята, където бе положен Стария Даг. След това той поговори с госпожица Крюсе и научи, че госпожица Рамер е идвала по-рано днес и че е изпратено известие на търговеца Холдер, роднините на Аделхайд и други, както и че всички приготовления за погребението са в ход. Госпожица Крюсе видя за миг сълза в застиналите му очи, когато той се обърна и се запъти към стаята си. Той остана там в продължение на няколко дни преди погребението и не идваше да се храни. Никой не видя повече сълзи в очите му, но в погледа му имаше момчешка безпомощност, като че ли той не проумяваше нищо от това, което се беше случило; всеки ден оставаше задълго при баща си, а според някои дори бе седял там през цялата последна нощ — без да запали светлина.

Посрещна пристигналите гости, като че ли не беше духом тук, поздрави ги с ръкостискане и някоя дума, но очите му гледаха така, сякаш не виждаха. Госпожица Рамер трябваше да се погрижи за гостоприемството — и Аделхайд не беше на себе си. Тя непрекъснато плачеше тихо, а лицето й беше застинало като маска, когато беше сред други хора. Едва намери сили да предаде на Даг, преминавайки през всекидневната в новата къща, последния поздрав на неговия баща.

Когато всичко приключи и гостите си тръгнаха, Даг отиде в гората, но противно на навика си, се върна още същия ден. Пренесе се изцяло в кухнята, където оставаше през по-голямата част на деня. Можеше да бъде видян навън само при разсъмване или при свечеряване; и ако неочаквано го видеха, оставаха с впечатлението, че не е с ума си. Видът и поведението му бяха като на стар човек и твърде много напомняха Стария Даг.

Аделхайд също не се чувстваше по-добре, виждаха я много рядко, и то винаги със следи от плач, като в безизходица.

Сивер Бакпе и госпожица Крюсе се справяха с всичко необходимо и външно всичко си беше в реда на нещата, но Даг и Аделхайд изглеждаха безкрайно отчаяни, което се отразяваше върху цялото имение и всички хора в селището и гората, като се простираше и върху много хора в полето, на които Стария Даг бе помагал. Като че ли очакваха да се случи нещо сега, когато вече го нямаше — някакво нещастие за всички…

Това усещане се вплиташе в грижата за нещата от всекидневния живот на хората, за които си говореха ежедневно: за лошите цени на пшеницата, за ниските продажби на дървения материал, а от града пристигаха плашещи вести за загубите и фалита и на най-едри търговци, един след друг.

Отпразнуваха Коледа и тази година. Госпожица Крюсе се постара.

На коледната трапеза в залата, както всяка година, дойдоха всички от имението, до най-последния носач, нахлуха с тропот, преминавайки през полумрака край стените, и оглеждаха дългата маса, на която всеки път, когато някой влезеше през вратата, свещите трепваха. Искрящите им пламъчета се отразяваха, играейки си, в прозорците и хвърляха леки, местещи се сенки върху богато подредената трапеза.

През множеството на дошлите премина въздишка на облекчение, когато влезе Аделхайд, бледа и скована, както винаги напоследък. Кимаше наляво и надясно, безизразна, като в сън, и гледаше далеч над трапезата, сякаш не бе духом тук. Всичко беше както всяка Коледа — и старата Библия лежеше разтворена пред трисвещника на масата, на мястото, където Стария Даг сядаше.