Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Аделхайд се стъписа. Високите кресла на Стария Даг и Терезе, които преди бяха във всекидневната, бяха сложени тук. Досега креслото на Терезе никога не бе стояло на коледната трапеза. Защо сега беше тук?

Зад нея вратата се отвори и леля Елеоноре влезе в залата. Тогава Аделхайд проумя преместването на креслата. Леля й беше идвала тук малко преди празненството и дълго бе обсъждала нещо с госпожица Крюсе. По тялото й преминаха студени тръпки. Дали Даг щеше да дойде и дали щеше да седне в креслото на баща си? И дали ще успее да се овладее, за да прочете текста от Библията?

Без да взема превес, някакво безпокойство се бе възцарило над цялата зала. Аделхайд чувстваше върху себе си острия поглед на леля Елеоноре, но задържа своя поглед прикован неотменно в масата.

Всички очи бяха вперени в Аделхайд. Тя ги усещаше, но не можеше да помръдне. Дали беше само въображение, или беше действителност? Безпокойството в залата изглежда, че отстъпи място на някакво безмълвно, тегнещо напрежение. Тя, а и навярно всички други, чу как вратата на къщата се отвори, после се затвори и някакви стъпки започнаха да се приближават, после се разнесе звук от натискане на бравата на вътрешната врата, която водеше към залата, и всички въздъхнаха облекчено, когато Даг влезе и затвори вратата след себе си.

Аделхайд му хвърли бърз поглед, докато минаваше край нея. В очите му се бе стаила възбуда, като след отчаяна борба, но гънката на бузата му показваше твърда решимост. Без да се колебае, той отиде до креслото на Стария Даг.

Тогава от всички ъгли наизлязоха хората, дойдоха с облекчение към трапезата, по-предпазливи, по-плахи от друг път, но все пак всички насядаха. Аделхайд се настани в креслото на Терезе, но й се стори, че не е тя, а някаква друга, чужда жена. Много пъти бе седяла в това кресло във всекидневната, но тук, на коледната трапеза, то сякаш беше нечие друго. Хвърли поглед към портрета на респектиращата майка на Даг, но той беше просто очертание в мрака. Насочи очи продължително към Даг и видя, че ръцете му трепереха под масата.

Той се опита да прочете коледните текстове — започна, после отново и отново, с по-силен глас, обърка се… спря… започна пак отначало, запъна се, но все пак малко по малко стигна до края.

Сред аудиторията премина въздишка на облекчение, когато всичко приключи благополучно. Аделхайд стоя дълго време с наведена глава, а очите й бяха затворени. Един от най-мъчителните мигове в живота й бе отминал, помисли си тя.

Страхът винаги дебне хората и сред мрака на зимата той започна да расте и да се надига в къщата, навсякъде в сигурните владения на Стария Даг. Станеше ли нещо, човек не знаеше към кого да се обърне за помощ, защото за Даг, в сегашното му състояние, не мислеше за никой, а затвореността на Аделхайд беше непреодолима пречка.

Късно през зимата Даг започна да идва на трапезата във всекидневната. Децата си искат своето — и момчетата му бяха нахълтали веднъж в стаята му и оттогава вървяха като кучета подире му. Младостта окриля, а Даг не беше, разбира се, съвсем безчувствен. Така той отстъпи на желанията им и веднъж седна в креслото на Стария Даг, за да закуси с тях. Оттогава той се видя принуден да прави това всеки ден. Момчетата идваха всяка сутрин да го вземат от стаята му и не искаха да закусят, преди да е дошъл той.

Нищо на света не можеше да накара момчетата да се отлепят от баща си след този утринен час. Даг явно разбираше докъде може да отведе това, защото една сутрин вратата на стаята му беше затворена и когато те започнаха да хлопат по нея, той им извика грубо, че желае да го оставят на спокойствие и да отидат да закусят заедно с майка си. Но тъй като те продължиха да хлопат, той застана близо до вратата и им изкрещя с глас, който караше да потръпнат дори и най-коравите обитатели на гората; кресна им, че трябва веднага да се подчинят, в противен случай наистина ще си изпросят боя. Пред вратата изведнъж настъпи тишина, Даг се облече за гората, взе пушката и ските си, за да се отдалечи за няколко дни от момчетата и вътрешния инстинкт в душата си и да събере мислите си.

Но като отвори вратата, видя момчетата притиснати едно до друго, треперещи от студ, седнали на прага му като кучета.

— Не разбирате от дума… — рече той безпомощно.

Видя се принуден да прибере обратно в стаята ските и пушката си и да заведе момчетата във всекидневната, за да ги прибере на топло.

Така те отново накара баща им да свикне да идва вкъщи и в крайна сметка успяха да го принудят да седи с тях вечер преди лягане във всекидневната край камината. Един път нещата стигнаха до там, че им разказа за призраците в гората и с това вече изгуби всякакъв шанс да се откъсне от тях. Опита се още няколко пъти да ги отблъсне от себе си, веднъж като им се скара, друг път като ги потупа по дупетата, но само успя да ги изпрати горе по стълбището. И двата пъти ги чу как дълго плакаха в стаята си, а той не можеше да понесе техния плач.