Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Омразата и гордостта никнат като отровни треви в сянката на щастието. Зложелателство и отмъстителност дебнеха двамата братя.

И бедата не закъсня.

Случи се в края на зимата.

Рано една сутрин Туре впрегна шейната и замина с жена си и детето си да прекара деня при сестрата на съпругата си в Бьоле.

Минаха по леда на замръзналото Лисне, до завоя на реката, малко преди да се влезе в селото в равнината. Семейството пристигна благополучно в Бьоле, където прекара един приятен ден.

Усещаше се дъхът на наближаващата пролет и под леда, който продължаваше да я покрива, реката ромолеше глухо.

Привечер Туре и семейството му поеха обратно на път и стигнаха средата на замръзналото Лисне.

Ледът се счупи и шейната с пътниците потъна в бездната.

Веднага пратиха хора да известят в Бьорндал. Даг пристигна с помощници, разчупиха леда и извадиха труповете на удавените — нищо повече не можеше да се направи.

След погребението на Туре и семейството му, след като приключи обядът, даден в памет на покойниците, както изискваше старият обичай, в Бьорндал настъпи тягостна тишина.

Даг бе останал съвсем сам и му се струваше, че животът го е напуснал и се носи леко във въздуха, отделен от физическото си тяло.

Гледаше учудено около себе си като малко дете, което се диви на живота. Всичко в света му се виждаше странно и непонятно.

Бродеше като в сън, без да забелязва изнизващите се покрай него дни.

Пролетта и лятото, есента и зимата минаха, без Даг да посяга към каквото и да било.

Всичко му беше чуждо.

Вкъщи и най-незначителните вещи и места му напомняха за починалите близки.

В гората го преследваше неотлъчно споменът за брат му, с когото се бяха разхождали там заедно.

А ако несъзнателно се озовеше в гробището, изпитваше желание гробът да погълне и него. Там, където лежаха всички. В това число и малкото момче, което трябваше да наследи имението.

Кой му оставаше на този свят? Вярна беше старата поговорка: „Това, което се гради десет години, може да бъде загубено за една“. Много неща се случиха в стопанството през тази една година. В селото отново се появиха прекупвачи, които обикаляха стопанствата и изкупуваха разни стоки, както по-рано.

Годината се оказа лоша и за пасищата и нивите: жътвата и коситбата закъсняха, по нивите остана неприбрано жито и то изгни. Зимата беше страшно мразовита и за селяните настана тежко време. Нямаше жито за брашно и хляб, нито пък зоб за животните.

Малко стока стигна до града тази година, защото по пътищата зачестиха обири.

Арендаторите отново започнаха да си задържат от реколтата повече от договореното със Стария Бьорндал.

Така правеха в миналото, но Туре беше изкоренил този навик, обаче след смъртта му старата практика се възобнови.

Тази зима в Бьорндал бяха принудени да купят от града допълнително жито, за да се изхранят; наложи се Даг да заеме на селото безвъзмезден заем, с който да му помогне заради глада.

В плевниците свършиха малкото събрана шума и мъхът, с които успяваха в предишни лоши години да заменят липсващото сено, за да изкарат. През зимата се принудиха да заколят част от животните.

Нищо от ставащото не занимаваше съзнанието на Даг. Беше безразличен към всичко.

Когато старият прислужник дойде и му съобщи за кражбите по пътищата, той се обърна смутен.

— Ами какво да направим? — рече простичко той. — Скоро може да ни няма… и аз… и ти…

Започнаха сериозно да мислят за Даг, че не е наред с ума си. Хората страняха от него и го гледаха ужасени, щом го срещнеха.

Не спеше нощем, а денем — още по-малко.

Присъщо на човек е да разсъждава върху живота и смъртта. Седнал до огнището в някоя горска колиба или край огъня под открито небе, той прекарваше дълги самотни часове в размисъл и вътрешно съзерцание. Загубил брат си, той наистина бе усетил колко кратък е човешкият живот.

Това, което се беше случило, не беше свързано само със смъртта на един човек, а с нещо много по-голямо. Както всички хора от горите, той носеше дълбоко в себе си духа и традициите на своя род, както и респект пред тези, чиито следи водеха далеч назад в миналото. Самият си даваше сметка, че е просто едно звено, свързващо миналото с бъдещето. В тази приемственост смъртта на един човек не означаваше край. Той оставаше жив в спомените на рода си. Тъкмо това чувство бе изпитал, когато бе починал баща му, така мислеше и за собствения си край някога — както си му е редът.