Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

В същото време шумът в горите и селището секна. Злите хора и зверовете бяха изчезнали. Остана само групата въоръжени мъже, застанали на билото като истински бранители, след което настъпи тишина в небето и на земята.

Но… — сепна се Даг, — къде бяха отишли всичко? Бяха изчезнали внезапно. И ето че адският шум се разнесе отново от всички страни, защото ужасната армия от зверове и престъпници се връщаше пак — зла, настървена, неукротима. Виковете, дрезгавият рев и трясъкът на събарящите се дървета се засилиха. Всичко почерня от смърт.

Плътният мрак бе раздран от широка синя светкавица, която освети селото и далечните гори и веднага след това се чу оглушителен гръм, сякаш всички пушки на света гръмнаха едновременно. Земята и въздух се разтресоха… след това постепенно настъпи тишина, сред която се чуваше само плющенето на проливен дъжд, който се изливаше върху горите.

В един от ъглите на старата ограда от векове се извисяваше бреза, най-голямата, която хората някога бяха виждали. Сред местните се предаваше поверие, че ако се случи нещо с брезата, това ще е лоша поличба за рода Бьорндал.

Нещастието се случи. Удари гръм и порази короната на брезата, която се стовари и разпиля клони и листа на земята.

Изпод удареното дърво с пълзене се измъкна един човек. Беше Даг. Бе полегнал под брезата за малко и замислен върху тъжното си и смътно бъдеще, беше задрямал. След толкова много безсънни и тревожни нощи сънят го бе надвил. Възбуденият му мозък беше сънувал армиите от страшни зверове и хора. Гръмотевицата го бе събудила и го бе извадила рязко от дълбокия му сън.

Разтри очи, за да се разсъни и да прогони виденията си изцяло. Да, мислеше си той, ето какво значи да си безумец: да имаш такива ужасни видения, а сега и това дърво… от къде пък се появи? Даг се хвана за главата и се върна до падналата бреза. Пипна клоните и вдъхна мириса на свежите листа. Но тези клони и мирисът на листата бяха съвсем истински. Тогава се отдръпна, за да разгледа срутената бреза отстрани.

Вече отдалечил се достатъчно, той забеляза, че голямата стара бреза не изглеждаше като преди. Стори му се, че е по-ниска. Разгледа внимателно върха и тогава разбра какво се бе случило. Вече виждаше върху дънера черните следи на гръмотевицата, която бе паднала върху старата бреза и я бе поразила. Нищо друго не можеше по-ясно да изрази божиите помисли.

Даг се закова там, на място, с измокрени дрехи; нямаше намерение да се прибира вкъщи. Огледа долината, сякаш я виждаше за първи път. Сънят се бе запечатал толкова ясно в съзнанието му, че той почти очакваше да го преживее пак. Но сред тишината, настъпила след бурята, се чуваше само нежният, тих шепот на околните гористи хълмове. Гъстите плътни облаци бавно се разделиха и между тях светнаха косите лъчи на залязващото слънце. Дълги сенки покриха селото; върховете на най-високите букаци се позлатиха и зад тях билата на хълмовете пламнаха. Играта между сенките и светлината сякаш увеличаваше разстоянията и създаваше нови очертания. Селото изглеждаше като недействително и скоро една дъга разгъна цветовете си над горите.

От много месеци сляп за всичко около себе си, сега Даг се взираше омаян в тази величествена гледка. Вдигна поглед към небето, загледа се в синевата между облаците, уверен, че съзира Божието царство. От време на време се чуваше тътенът на отдалечаващите се гръмотевици. Вече можеше да се прибере.

Даг се преоблече и седна в старата зала, където не беше влизал от обяда след погребението на Туре. Тук по правило влизаха само на празници, но върху масата до прозореца имаше две книги и Даг поиска да ги разгледа сега, когато беше получил знак, че Господ Бог е обърнал погледа си към неговия род. Взе почтително старата Библия и започна да я прелиства. Зачете откъси от Стария завет: от всеки ред срещу него се издигнаха заплахи, предупреждения за наказания и възмездия, отправени към хората от един ревнив Бог. Затвори книгата и се замисли. Да, върху него се беше стоварил гневът Господен. Не бе нужно да чете по-нататък, за да го разбере. Ясно му беше, че Бог го наказва, но какъв беше грехът му?

Сети се за баща си и за онези си прадеди, за които беше чувал. Доколкото му беше известно, всички те бяха спазвали Божиите закони. Знаеше, че и баща му не ги беше нарушавал. Но какво е бил скрил в душата си Тургайр, сега нямаше как да разбере, а и той не бе разговорлив човек.

Неочаквано Даг си припомни нещо. Имаше едно изречение, което неговият баща употребяваше често, когато говореше за сериозни неща: дългът на човека . Дълг на човека беше да работи от ранни зори, за да осигури себе си и близките си, дълг беше никога да не кълне и да не богохулства… (Даг си спомни силната плесница, която му бе ударил баща му, защото, разгневен, си беше позволил да ругае в негово присъствие). Човек беше длъжен и да почита десетте Божи заповеди, да казва молитвите си, да спазва постите и празниците. Доколкото си спомняше, нито Даг, нито баща му бяха нарушили тези свои задължения. Не знаеше каква можеше да бъде причината за стоварилия се върху главата му гняв Божи.