Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Господ бе пожелал да го накаже, защото не бе разбрал, че зависи от Неговата всемогъща десница: ето кое му се изясни днес. При все че пламенните му и страстни чувства продължаваха да се съпротивляват, струваше му се, че вече е в състояние да приеме условията на всемогъщия Бог. Да предостави Нему грижата за мъст не значеше, че отстъпва от страх или слабост. Неумолим и жесток в наказанията, Господ му показваше — както бе писано, — че Нему принадлежи правото да отмъщава. Да се бори против Него беше безполезно, Той беше последният съдия и го беше предупреждавал много пъти за това.

Като свидетелство за решението си да започне нов живот и като постоянно видим знак за него, за Бога и за ония, които можеха да го съдят след смъртта му, той взе брадвата и с всичката си сила я заби дълбоко в една от гредите в ъгъла.

Дълги години брадвата стоя там, където Даг я беше забил. Никой не можеше да повярва, че само с един замах я бе забил здраво в твърдото като кремък дърво. Само Даг знаеше, че тя стои там като граница между миналото и бъдещето.

Не само големият диспут с Господ беше този, който донесе нов живот на Даг Бьорндал. На сутринта след нощта в старата зала за него пристигна писмо. Дойде по някой, който беше ходил в града; беше необичайно, защото в онези дни писмата бяха рядкост. Каруцар от Хамарбьо го беше оставил, така че Даг не можеше да попита кой му го е дал. Щеше да научи, като го отвори; повъртя го в здравите си ръце, като че ли не се решаваше. Тогава отиде в старата зала, която като че ли беше подходящо място за отварянето му.

Изправи се до западния прозорец и седна там, където беше седял през нощта. Отново превъртя няколкократно плика в ръцете си и най-сетне посегна към ножа си, за да го отвори. Това беше същият нож, с който разфасоваше дивеч в гората и беше инструмент за всичко. Сега го използва за белия плик. Разгъна скъпата хартия и потърси подписа.

Дали ръката му потрепери, или беше полъх на вятъра през прозореца? Хартията трепереше толкова необичайно в ръката му. Името, което беше най-отдолу, бе: Терезе Холдер.

Нужно му бе да се поотпусне, за да може спокойно да прочете написаното. Затова загледа известно време голямата бреза и гледката отвъд нея, където селото дишаше своето ежедневие. Даде си сметка колко отдавна, колко далеч са останали в съзнанието му спомените от пребиваването му в града. Не беше взимал особено на сериозно поканите за обеди и вечери в дома Холдер, защото преди това баща му и Туре бяха посрещани със същата готовност и уважение.

Ако господарите на Бьорндал не бяха зачитани в селото в равнината, не беше така в града, където конете им отдъхваха в конюшните на търговеца, а те винаги бяха скъпи гости в дома му. В Бьорндал имаше нещо, което ги различаваше от другите: не само високият им ръст, но и някаква особеност в позата, във високо вдигнатата глава. От тях се излъчваше естествена непринуденост, смесена с гордост и решимост. А и никога не сядаха с други да се напиват и сплетничат. Даг смяташе, че това е единственото основание на Холдер да се държи с повече внимание и уважение към тях.

Помисли си за случая със златната брошка, за необяснимото поведение на Терезе тогава, както и за предположенията, които нейната реакция беше предизвикала в ума му.

След проявената глупост той не стъпи повече в града, а вместо него ходеха Туре и мъже от Хамарбьо.

Най-сетне прочете писмото и след това дълго размишлява върху съдържанието му, защото му беше трудно да разбере истинския му смисъл. Никой не беше му писал дотогава и не можеше да си представи, че някой беше мислил за него. Затова между редовете на писмото четеше много повече от написаното.

Госпожица Терезе пишеше, че е разбрала за голямото нещастие, което беше сполетяло семейството му, и можела да си представи колко му е трудно сега, когато е останал съвсем сам. Съобщаваше, че и нейният баща починал в същия ден, в който се бе удавил Туре. Според нея в това съвпадение имало пръст провидението. Какво искаше да каже с тези думи? Тя не беше самотна като него, защото имаше сестра, семейството на чичо си и други роднини. По-нататък пишеше, че синът на чичо й скоро щял да се ожени и да се настани в къщата, където тя и сестра й живеят, което означавало, че двете скоро трябва да се изнесат. Накрая тя го питаше дали няма да ходи скоро в града, защото иска непременно да се видят.

Това беше всичко, но то бе достатъчно, за да почувства Даг, без да може точно да си го обясни, че с писмото си Терезе търсеше неговата близост. Не разбираше причината. Съдържанието на писмото му приличаше на изповед, която се доверява само на близък приятел. Какво се очакваше от него?