Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Част от него бяха гордостта и надменността на неговия род. Макар и останал сам, още под въздействието на случилото се с Туре и с кънтящите си от гръмотевицата уши, Даг нямаше намерение да се пречупва и беше готов да спори дори със самия Бог. Приведе се отново над масата, посегна към Библията, но не я взе. Погледна другата книга. Отвори я, разсеяно я прелисти и когато се върна пак на първата страница, прочете: „Преди всичко християнинът трябва да устоява на низките съблазни, които водят към забранените от Божиите повеления и от човешките закони прегрешения.“ Прочете още веднъж по-внимателно изречението, после обърна страницата и продължи: „Второто нещо, което Бог изисква от нас, е да обуздаваме и заглушаваме нашите лоши чувства и желания.“

Даг спря да чете. Значи Божиите напътствия се съдържаха не само в десетте Божи заповеди и в Символа на вярата. Продължи да чете откъси от тук от там, но не проумяваше добре онова, което четеше. Най-после попадна на следното: Ако в сърцето на човека проникне чувство на вражда и гняв към ближния, той е длъжен не само да не дава свобода на лошото си чувство, но не трябва и да мисли за отмъщение, нито да изпитва удоволствие от подобни мисли.

Кръвта нахлу в главата на Даг. През изминалите години Туре и той не бяха ли взаимно подхранвали постоянното си желание за отмъщение спрямо жителите на селото в равнината и точно това им желание не ги ли караше да се радват, докато имението им се разрастваше и трупаха богатствата, които Бог благоволяваше да им предостави?

Даг втренчи уплашен поглед в брезата. Замисли се за своите деди и за баща си, които до един бяха вярвали открай време, че отмъщението е едно от задълженията на човека. Даг не един път бе слушал разказите на старата Ане Хамарбьо, която знаеше толкова много неща за рода Бьорндал. Обикновено тя ги завършваше с думите: Никой от тях не напуска този свят неотмъстен. Спомни си и случая, когато свещеник Дидрих дойде да търси помощ от баща му срещу мечока, който опустошаваше селото в равнината. Тогава Даг беше в съседната стая и чу как неговият баща, когото молбите и обещанията не бяха трогнали, прие да отиде да убие мечока веднага след като разбра, че и той е роднина на звяра, погубил баща му, смъртта, на който трябваше да бъде отмъстена. Отмъщение… отмъщение… отмъщение.

Замисли се отново върху историите за смъртна вражда и кървави разпри, които разказваше Ане Хамарбьо. С каква гордост се изпълваше сърцето му, докато слушаше за юнашките подвизи на своите прадеди. Но ето че настъпи време, когато той започна да се бои от това чувство. Даг постоя замислен още няколко мига. Една от Божиите заповеди не ни ли задължава да почитаме своите родители? И да накажеш противниците им не значи ли да изпълниш същата заповед?

Той се изправи с гневно променено лице. Образите от съня му отново нахлуха в него. Пак ясно видя как злото изчезна веднага след появата на групата въоръжени мъже от неговия род. Имаше ли никакво съмнение, че страхът, който вдъхваха смелите и силни представители на рода Бьорндал, беше прогонил разбойниците, разпръснал надалеч в горите разните зверове и беше направил околността обитаема?

Чувстваше се с дълбоко вкопани в своя род корени, както огромната стара бреза — в земята. Сега тя беше тежко наранена от мълнията, но въпреки това се държеше здраво в родната почва със своите яки корени. Не, не… нямаше сила, която да успее да ги изтръгне и унищожи така лесно. Но тези мисли не го успокояваха и удовлетворяваха. Предайте му винаги бяха считали отмъщението за свой неотменим дълг. Той ги почиташе като самия Бог и сега търсеше да открие основание в самите Божи заповеди, за да може да ги оправдае. Усещаше се самотен, изоставен, мислейки за всички тези хора, живели преди него и вече отдавна покойници, какъвто щеше да стане и той… след време.

Отново седна до масата и взе малката книга. Подвързията й беше стара, със захабени ръбове и разхлабена от употреба и затова сама се отвори на една страница, където Даг прочете: „Знам, че трябва да оставя на Господ грижата за отмъщение.“ Тази мисъл бе изписана там — незаличима, с печатни букви. Трябва да се спра, защото наистина ще полудея, си помисли Даг, но ако оставя на Бога грижата за отмъщението, мога ли да бъда сигурен, че той ще има желание и ще отдели време да го стори? Защото неговото убеждение, че всяка неправда трябва да бъде справедливо възмездена, бе останало непоклатимо.

Студ пролази по гърба му. Но защо, какво му пречеше да се довери на Бога? Не беше ли му помагал Той досега? Не бе ли му дал сила и възможност да се измъкне жив от онази глутница в Бьоле? Не бе ли го спасил от престъпление и затвор? И после, когато заработиха така усърдно с Туре, за да увеличат богатството си, не им ли бе помогнал пак Той? Но те нямаха очи да видят Божия пръст във всичките си успехи. Ето кое беше основанието за наказанието, което ги постигаше сега.