Със смъртта на Туре всичко се бе променило невъобразимо. Туре беше по-големият, наследникът, със съпруга и потомство. Самият Даг трудно прие мисълта, че сега е господар на имението и трябва да се ожени.
През всички години той бе свикнал да живее под крилото на по-големия си брат, така че му беше много трудно да възприеме идеята за каквато и да било стъпка в качеството на вече единствен и самостоятелен собственик и наследник. В древните семейни предания се споменаваше за двама женени братя, които някога живели заедно като равноправни собственици на имението, но този случай беше единствен и неприемлив. Чрез преки наследявания от първородния, имението беше запазено от разделяне. Представителите на рода Бьорндал бяха живели винаги досега здраво обединени в своите земи, където се бяха установили в отдавнашни смутни времена. Тук, в горите, те успяваха да отстояват своята независимост и да се бранят от презрението и зложелателството на обитателите на селото в равнината.
Откакто се помнеше историята на рода, в Бьорндал винаги бе имало многолюдни семейства, но сега тук беше останал един-единствен самотен млад мъж. Той нямаше дори един близък роднина, с когото да сподели дните си. Родът беше към края си.
От прадедите си Даг беше наследил убеждението, че големите нещастия, съдбовните изпитания и въобще всичко, случващо се на земята, е продиктувано от волята на самия Господ. Нищо не се случваше без волята Божия. Затова непрекъснато се питаше какъв е смисълът на това, което се беше случило. Ако ударът беше засегнал него, той щеше да го приеме с примирение, защото беше грешен — беше посегнал на живота на човек… Но Туре не бе сторил зло никому, както и смирената му жена, а също и момчето…
Не, нямаше смисъл в това. Той не намираше отговора, съзнанието му беше заето с търсенето му денонощно и накрая съществуването му заприлича на люшкане в някакъв бушуващ сив океан, чиито брегове не се виждаха.
Мина време, годината изтече, отново дойде пролетта и после настъпи лятото. Но Даг беше като ослепял и не забелязваше нито раззеленените гори, нито наедрелите житни ниви, нито покритите със свежа трева и пъстри цветя поляни. Беше потънал в измъчващите го едни и същи неспокойни мисли, които го изтощаваха до смърт. Хората го избягваха, споглеждаха се и поклащаха глави.
— Безумец — изричаха те.
Един ден се случи нещо.
Даг обикаляше безцелно из имението, като спираше за малко, присядаше и после пак тръгваше.
Къде беше той? Какви бяха тези звуци около него?
Намираше се някъде в имението, защото от мястото, където беше спрял, се виждаше селото с буковите горички край него, с къщите, оборите, пасбищата. Да, със сигурност това беше тяхното село, но то му изглеждаше по-различно днес. До ушите му долитаха по-различни звуци, някакво особено жужене и един необичаен за слуха му шум от множество, което се движеше.
Какво ставаше в горите? Значи те са живи?… Ето че се раздвижиха…
Непрестанен тропот от стъпки на безброй животни — тежки стъпки и лек тропот, се долавяха едновременно от всички страни. Даг чуваше как се чупят клоните на дърветата, чието пращене ставаше все по-близко, след това земята се затресе… и тогава се появиха всички горски зверове, така плътно притиснати едни до други, че мачкаха и изпотъпкваха всичко при своя бавен и неспирен вървеж.
Едри мечки, бързи вълци, гъвкави лисици, големи елени с разклонени като дървета рога вървяха напред в бавен и сигурен фронт. Над тях небето почерня от хищни птици — орли и ястреби, излезли от гората, стояха неподвижно с разперени криле във въздуха, готови за нападение. Долу в речната долина, както и покрай пътищата, дебнеха скитници и крадци, готови да крадат товари, да ограбват пътници. В един момент армии от развилнели се животни и зли хора се запътиха едновременно откъм гората и откъм селото в равнината, и се насъбраха на хълма на Хамарбьо.
Даг усети, че му прилошава, и се строполи на земята.
Виждаше съвсем отблизо светещите очи и озъбените муцуни на зверовете, изкривените от лукаво злорадство човешки лица.
Съвсем близо нещо изсвири във въздуха и той си помисли, че го е пронизал куршум… Тогава съзря дружина мъже, въоръжени с пушки и ножове, някои от тях мургави, едри и мускулести, други — руси като него, със сини очи и сдържана усмивка. Вървяха силни и бързи, с премерена стъпка, сякаш танцуваха. Разнесоха се още изстрели, паднаха, покосени от тях, злите крадци, настървените зверове. Спокойни и решителни, въоръжените мъже продължаваха да вървят, докато стигнаха до стените на имението. Тогава Даг осъзна, че ги познава: мургавите му приличаха на Туре, а другите — на него. Мъжете от рода му.
Читать дальше