Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Често се бе сещала да му пише, но все не бе намирала достатъчно убедителни основания за това. Сега поведението на чичо й я принуди да вземе внезапното си решение. Едва написа няколко реда и почувства безумието на тази постъпка. Преди време беше чула вестта за нещастието, сполетяло семейството на Туре в деня, в който бе починал и нейният баща. Прецени, че това обстоятелство може да й послужи като повод да изрази съболезнованията си. Твърдо устоя на съблазънта да се разпростира повече и не добави нищо друго.

След това се разкайва много дни и нощи, задето беше изпратила това писмо. Най-лошото беше, че не можеше да си спомни какво точно бе писала.

От ранна сутрин до късна вечер намираше поводи да влезе в кухнята, чиито прозорци гледаха към вътрешния двор, за да види кой влиза. Но сред толкова мъже и файтони, които влизаха и излизаха, тя не можеше да види онзи, когото очакваше. Тогава я изпълваше чувство, в което се смесваха разочарование и облекчение. Да, ужасно ще бъде, мислеше тя, ако той дойде. Защото си спомняше много добре, че му беше писала да дойде в града, но сега не знаеше как да се държи с него и какво да му каже.

Момичетата в кухнята наблюдаваха всичко това и мислеха, че госпожицата е пред срив.

Двете — госпожица Терезе и сестра й Дортея, седяха до еркерния прозорец в салона преди вечеря. Дортея беше както винаги с ръкоделие в ръце. Терезе, енергична и работлива, седеше срещу нея с ръце в скута, загледана във фасадата на къщата на отсрещната страна на улицата. Залязващото лятно слънце позлатяваше всичко.

Госпожица Терезе се изправи. Значи така ще мине нейната младост: като гледа през прозореца как слънцето осветява живота навън?

Не, тя не е от онези жени, които ще се оставят безволно на течението на годините.

Не трябваше да съжалява за това, че бе написала писмото.

Ако той дойде, ще му говори без заобикалки, няма да се съобразява с обичая и етикета.

Никога не се бе придържала строго към възприетото в нейната среда благоприличие и сега беше решена да заложи всичко.

А ако той не дойде? Ако не дойде, тя щеше да започне нов живот, все щеше да намери някакво решение, колкото и трудно да й изглеждаше това в момента, докато мисълта й беше насочена изключително към него.

Сестра й Дортея я погледна с кротките си и хубави очи, после пак се наведе над ръкоделието си. Отдавна наблюдаваше сестра си, познаваше я достатъчно добре и се досещаше какво става в душата й. Тя беше изживяла едно голямо разочарование и познаваше признаците на тази вътрешна борба — този жесток сблъсък между неукротимото желание за живот и непоносимата болка при мисълта за една тиха и бавна гибел.

В антрето се чуха стъпки. Бързите стъпки на някоя от прислужниците и още на някого — мъжки, тежки.

Госпожица Терезе се обърна и се заслуша, а Дортея се изправи и погледна учудено сестра си.

Прислужницата отвори вратата и пропусна край себе си един висок мъж.

Даг влезе, пристъпващ колебливо към тях, направи няколко крачки напред и подаде ръка на Терезе. Дортея ги гледаше с широко отворени очи, а Терезе стоеше като закована. Горещ пламък плъзна по лицето й, а в очите й заблестя радост, която преобрази строгите й черти и я разхубави.

След като поздрави с „добре дошъл“ Даг, Терезе го покани да седне и веднага започна да разказва за това, което се бе случило през дългото му отсъствие. Говореше неспокойно и продължително, като човек, който желае да позабави навлизането в съществения разговор.

Поднесоха френско вино и бисквити и скоро първоначалното смущение изчезна. В една малка пауза госпожица Дортея стана и излезе. Останали сами, двамата продължиха да разговарят непринудено за различни неща.

На Даг започна да му се струва, че сънува, докато гледаше весело разговарящата с него госпожица Терезе. И не можеше да дойде на себе си, така странно му се виждаше всичко. След като говори известно време предимно тя, госпожица Терезе намери подходящия момент да го предразположи да й разкаже за тъжния си и самотен живот след смъртта на брат си. Утешаваше го със сърдечни думи, говореше кротко и съчувствено. В един момент сложи ръката си на рамото му и замълча. Той я изгледа продължително.

Тогава госпожица Терезе пое ръката му в своята и се наведе към лицето му. Загледа го в очите, докато я обхващаше непоносимо вълнение, а устните й се опитваха да произнесат най-важното. В очите й се появиха сълзи, тя наведе глава и пак я вдигна решително. Най-после успя да изрече тихо и настойчиво: