Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

— Но тук отдолу има още малко сребро, отчасти от старо време, отчасти от житото, което братовчедът Холдер продаде за моя сметка. Малко сребро от сделките с жито имаме в Хамбург, то е вписано горе в документите, а разписката за него е тука при другите книжа. Получил съм и в брой известно количество сребро, то лежи тук при старото. Сега ще отидем и ще преброим част от него.

Говореше бавно и спокойно. Извади от джоба си една кесия от щавена кожа. Със същата ръка, която държеше отворена кесията, той се подпря на ръба на сандъка, наведе се над него и започна да вади, шепа след шепа, сребърни талери, като ги броеше на глас и спокойно ги слагаше в кесията. Отброи няколко стотици. Още веднъж бръкна с ръка в сандъка, а отдолу все още се чуваше звън. Но той не каза нищо, само завърза връвта и остави кесията на земята. След това събра с крака книжните пари и ги хвърли най-отгоре, простря върху тях кожената покривка и затвори сандъка. На пода останаха да лежат няколко смачкани банкноти.

Когато се качиха обратно, той изпразни кесията на масата и помоли Аделхайд да преброи отново талерите. Безмълвна, сякаш се намираше в някакъв друг свят, тя преброи невероятно голямата купчина сребро, като накрая се установи, че не липсва нито един талер от цифрата, която Даг беше назовал. Да, Стария Даг можеше добре да брои пари.

После избута купчината на края на масата и от там в кесията, след което я завърза здраво. После донесе восък и печат, откъсна къс хартия от шкафа, запали свещ и сложи на връвта печат.

— Това хората наричат съкровища — рече той със същия равнодушен глас, както и преди. — Пари за откуп — добави той.

Погледът й се задържа върху него. Той отново бе повторил тази дума, която бе казал вечерта, когато й бе показал „Пътеката на вечността“ в брезовата гора. „Откуп“ бе казал той и „Питай свещеника!“ — след това.

Сумата, която отброиха, Даг щеше да даде на Сивер Бакпе, за да отиде и да ги предаде на наместника. Тази сума Даг щеше да внесе в новата държавна банка, която трябваше да се основе в страната. Повечето хора изобщо нямаха сребро, други имаха съвсем малко, трети пък не искаха да изваждат на бял свят своето, но всеки трябваше да внесе, а когато нямаше сребърни талери внасяха по двадесет и пет книжни талера за един сребърен — наместникът имаше нужда от големи куфари и специални коли, за да пренесе всички тези книжни парцали.

— Когато сложих кесията със среброто на масата, всички си глътнаха езиците — разказваше по-късно Сивер Бакпе, — и как се ококориха, когато всички тези Кристиановци и Фредериковци с големи носове бяха отново преброени!

Стария Даг беше все с различно настроение. В някои дни можеше да играе с децата и да бъде много весел, друг път обаче ходеше с посивяла коса, посивяло лице и посивели очи — и тези сиви дни бяха все по-често и често.

Един есенен ден Аделхайд реши да отиде при свещеника. Искаше най-накрая да научи какво разбираше Стария Даг под думите „откуп“ и „питай свещеника“.

Тя попита свещеника за думите на Даг, но той изобщо не успя да й каже какво означават.

— Никога ли не е ставало дума за откуп? — попита Аделхайд.

Това накара свещеника да си спомни. Разказа й за първия си важен разговор със Стария Даг, като повтори, доколкото можеше точно, думите, които бяха изречени тогава — за Тецел и за други неща.

Аделхайд се върна, без да е проумяла връзката, ако изобщо имаше такава, между сегашната тъга на Стария Даг и онази дума, която бе произнесена преди толкова много време. Той значи бе питал свещеника дали хората смятат, че си купува опрощение на греховете. Разбира се, самата мисъл, че така лошо тълкуват добрите му дела, можеше да го огорчи, но Стария Даг стоеше твърде високо над това, за да вземе да се тревожи относно онова, което говореха или мислеха хората.

Не, нещо от тази дума без друго беше засегнало душата му и се бе свързало с мислите за смъртта, които трябва да се бяха породили в него след нещастието с първите две момчета и после с Даг. Всичко на този свят сега му беше безразлично.

Това че беше измъчван от душевни грижи, това не беше заради християнството, защото то беше вяра и откровение, знаеше го от бележките на дядо си; и все пак тя беше чела също, че не всички религиозни мисли бяха християнски, дори когато се отнасяха до истинския Бог.

Притесняваше се и за Младия Даг. Той отново прекарваше повече време в гората и все по-рядко се връщаше вкъщи, като беше много тъжен. Да, дори насред игрите с децата той можеше да се забрави, да застане неподвижно и да гледа замислено пред себе си.