Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Иначе винаги спокойният глас на Стария Даг ставаше псе по-чужд и странен, все по-жив, като в последните му думи имаше мъчителна кървава тръпка, която излизаше от дъното на душата му.

До него Аделхайд вървеше с наведена глава, не виждаше нищо, нито пътя, нито камъните, нито тревата и билките, които обграждаха пътя като с жив плет. Сега тя вдигна лицето си и погледна в простора пред тях — към звездите, които изгряваха на синьото небе, докато вечерта се спускаше над земята.

Стария Даг продължи:

— Онова, което не ми дава мира в последно време, е, че се разпадна всичко… този покрив, под който живеех, тази увереност, която имах. Спокойното блаженство, което усещах по-рано, вече го няма. Виновна за това е думата на свещеника „откуп“. Мислих дълго върху нея; но тя постоянно се връщаше, все по-силна. Опивах се някога да си изградя мироглед — върху задълженията ни по пътя към смъртта. Съобразявах се колкото е възможно повече да живея според този мироглед, отнасях се към хората според него, към хората, които отиват срещу смъртта, и се опитвах, според възможностите си, да ги избавя от всекидневната грижа, за да имат време да помислят за този път. Накрая се оказах принуден да проумея, че всичко, което правех, всичко, което мислех, произтича единствено от желанието ми да се спася самият аз на брега отвъд смъртта. Правех всичко, само за да се сприятеля с Бог. И когато сам се изправям на съд пред себе си и посочвам грешките си, и това го правя, за да се оправдая. Всичко в мен става с намерението, че ще получа като отплата нещо много по-ценно. Пари за откуп, мисли за откуп, дела за откуп, изобщо откуп за онова, което съм съгрешил; и виждаш ли, с откуп и други подобни неща човек не може да се яви пред Бог. Не мога да помисля нищо, не извършвам нито едно дело без неизказаната умисъл, че това ще бъде за мое собствено благо. Пуснал съм корени, не мога да бъда изтръгнат от земята…

Аделхайд редовно ходеше на църква, бе чувала преди толкова много проповеди и беше чела много от книгите на епископа, но тези думи, произнесени с този отчаян сериозен глас, така мъчителни, така безутешни, излезли от устата на най-силния човек, когото познаваше, това бе за нея като смърт. Думи, за които тя се сещаше, увяхваха, поговорки, които знаеше, изсъхваха, нищо не можеше да я утеши. Стария Даг бе обмислил сам всички възможности, преди да дойде до това прост, първичен извод. Познаваше го добре — от многото разговори върху различни проблеми.

Двамата минаха покрай една лятна кошара. Кравите лежаха на топло в мрака на кошарата и се наслаждаваха на лятното време, което си отиваше. Сега се чуваше само шумолене и свирене — есенни, вечерни звуци в мурите и тихо сумтене по-нататък, до вратата на кошарата. Аделхайд и Стария Даг прескочиха оградата на кошарата и се отдалечиха сред горския мрак надолу по стръмната пътека. От изкопа край пътя изскочи жаба, таралеж пробяга по камънака и изчезна — иначе всичко беше смълчано сред шума на гората.

Хълмовете вече бяха застлани от сняг, но слънцето ги бе стопило отново. Планинските върхове искряха бели в безкрайната далечина, но пред тях се издигаше, високо над сипеите, над покритите с брези склонове, над възвишенията с борове и гребените на гората Планината на мъртвите, със сняг върху черепа и снежни петна дълбоко в урвата, така че ясно можеше да се разбере защо се казваше така.

Слънцето, което огряваше от запад, стана червено и добави кървав блясък върху лицето на Планината на мъртвите, като в същото време потъваше в мрака.

Когато слънцето се скри, откъм високите планини нахлу с рев бурята. Сякаш отминаваше и заглъхваше, после пак събираше сили дълбоко в планината и се втурваше отново напред, тласък след тласък. Отдръпна се още веднъж назад, сякаш си почиваше сред владенията на върховете, после изръмжа над високите плата, втурна се през планинските гори и отново млъкна. Ехтеше и свиреше зад Планината на мъртвите, облъхваше я в мощно течение, и след това се втурна навън, над горите и света — студена от есента.

Аделхайд и Стария Даг спряха на края на стръмния склон, откъдето се виждаше цялото имение и селището.

Проблясваща светлина идваше от извора, който показваше многозначително къде се намира правоъгълникът на двора в нощния мрак. На няколко места в селището и в Хамарбьо светеше уморена светлина, но горе, в небесната мрачина, започнаха да се забелязват звездите, все повече и повече; отвъд пък, в горите, бурята ехтеше все по-силно и по-силно.