Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Накрая Стария Даг успя да проговори, че не е трябвало да си създава толкова труд заради него и че той не заслужава това.

Аделхайд не искаше да позволи на сълзите да я победят. Нали желаеше да бъде силна. Обаче гласът й трепереше, тя наведнъж заплака и каза, че той трябва да се върне с нея вкъщи, да не я оставя съвсем сама.

— Даг не се прибира, после и ти, с кого да споделя нещо тогава? Не можем ли да поговорим, да ми кажеш какво има, не можем ли да си помогнем един на друг, докато сме още живи?

Стария Даг стоеше и я гледаше трогнат, защото тя бе предприела заради него това дълго пътуване; чувстваше се и засрамен от думите й. Отговори, че има много да мисли и е преценил, че ще му бъде по-лесно тук сам, където всичко му беше толкова близко още от времето на младостта му.

Аделхайд неволно си спомни онова, което беше чувала за животните — когато усетят, че ги надвива старост или някоя болест, те се стремят да се върнат там, откъдето са дошли, като се скриват от очите на всички, за да умрат.

И Стария Даг също се бе се върнал сега — в горите си.

Най-после Стария Даг закачи мрежите на гредите на колибата, поотупа се, затвори вратата и тръгна с Аделхайд. И докато двамата вървяха сред горската тишина, с оскъдни думи, които опипват, и с дълги паузи между тях, най-накрая нещо в него се отвърза и той започна да говори — дума след дума. Аделхайд разбра, че наистина думата „откуп“, излязла от устата на свещеника, беше онова нещо, което бе довело до дисхармония в Стария Даг. Тя се бе впила в него и родила мисълта за смъртта — до отчаяние.

Аделхайд постоянно му подсказваше думите предпазливо, като му помагаше да се изкаже, и скоро те вървяха бавно, близо един до друг, надолу през планинската гора, като Стария Даг говореше, а Аделхайд слушаше.

— Знаеш ли, промених мнението си за живота и смъртта, представата си за хората и Бог по време на моя дълъг живот, Аделхайд. Онези хора, които ме смятаха за хитра лисица в паричните дела и в сделките, често си мислеха, че съм съвсем несведущ в другите дела в живота. Може би те имат основание в някои отношения, но не са съвсем прави. През младостта си живях известно време в града, бил съм там вечер в кръчми и странноприемници и съм слушал как хората говорят за Бога и света… а пък в семейство Холдер съм се срещал с най-различни хора, а и вечер, след работа, у адвоката, да, у различни хора. Разсъждавал съм много върху това не само тук, в Бьорндал. Чувал съм през живота си за толкова различни възгледи върху така наречената реалност — нашият Бог бил само една мисъл, а реалността била човек да влачи живота си, както и разни други неща, които прави животното. Но ние се различаваме от животните, Аделхайд. Щом станем по-възрастни и придобием мъдрост, осъзнаваме всеки ден от живота си, че ще умрем. А животното не знае това. Онова, което други хора наричат реалност, за него ние знаем съвсем малко. Така по различен начин се стича на хората животът по отношение на бита им, на здравето и други неща. Никой не знае как ще се стекат за него тези реалности. За смъртта обаче всеки знае; тя е единствената реалност, за която ние знаем със сигурност поначало и трябва да се съобразим с нея. Нашите мисли за смъртта и за всичко друго са реалност. На мен ми е невъзможно да намеря по-добра поука от тази. Макар че човек не може да вземе в ръце тези мисли, те все пак са така реални, както това, че аз живея и вървя тук в този вечерен час. Разбира се, ако искаме, бихме могли да бъдем като животните, можем да живеем, без да мислим за нещо друго, освен за всекидневната си храна и други подобни неща, както правят животните, и тогава да наречем това нещо реалност. И аз прекарах много години в такова съществуване, и аз; но сега са ми останали само няколко години още за размисли върху другите реалности, които имат корените си в смъртта. Получили ли сме веднъж човешкия си разум, за да знаем през всеки ден, който живеем, за смъртта, ние сме го получили и затова, за да се приготвим, всеки според силите си, за нея. Притежаваме мисли, воля и чувства, които стигат по-далеч от смъртта… до Бога. Човек не може да намери думи за всичко, но макар да не мога да въплътя това, както бих искал, в думи, в мен все пак има най-различни чувства, които могат да намерят своя основа само в обстоятелството, че над нас и в нас има един Бог. И тези чувства за мен са толкова реални, както парите и храната. Да, те са такава съществена част от мен, че бих се сгромолясал и не бих могъл повече да се вдигна от земята, ако те угаснат в мен. Това би означавало, както каза Даг преди време… че животът е смърт.