Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Да, Аделхайд препускаше често, ходеше също и в Хамарбьо, но най-често завиваше на изток, към горичката от брези и никой друг, освен Сивер Бакпе, не биваше да се докосва до нейния кон. Той така го почистваше, че конят лъщеше като сатен и хората го наричаха копринения кон на Аделхайд.

— Стои по мъжки изправена на коня — казваше Стария Даг.

— Кавалерийска кръв — отговаряше Баре и изпълваше гърдите си.

— Ела за малко с мен — рече Стария Даг една сутрин на Аделхайд и отвори вратата към кабинета. Тя вдигна към него леко изплашен поглед.

Бе много остарял, бе станал мълчалив и сериозен. Даже и отчаяните опити на децата, които се надпреварваха кое да припълзи по-бързо по пода и после на коляното му, не можеха да го накарат вече да се усмихне.

След като затвори вратата на стаята, в която влязоха, той тръгна с тежки крачки към бюрото. Тя вървеше след него.

Даг взе няколко тефтера и ги сложи върху бюрото до прозореца.

— Заповядай, седни — помоли я той.

Това доста я обърка. Защо трябваше да седне в креслото на стария Клинге, до неговото бюро? Стария Даг обаче не откъсваше погледа си от тефтерите и продължаваше да сочи към креслото. Аделхайд пристъпи колебливо и седна.

Старецът също седна и слънцето, което падаше отвесно над бюрото, го освети. Аделхайд го погледна отстрани. Никога до днес той не беше изглеждал толкова посивял и стар — да, даже очите му, които можеха да бъдат така блестящо сини, дори и те бяха посивели.

Даг се подпря на бюрото, с едната си ръка прокара длан по челото си, после я сложи над очите си, за да се предпази от слънцето.

— Наближава времето да приключа със земния си път, а Даг постоянно е много унесен след Планината на мъртвите… Ти, Аделхайд, си сега най-силната тук вкъщи, ти ще трябва да започнеш да се грижиш за това, което един ден ще поемат момчетата. Трябва да поразгледаш при възможност тефтерите. И ако не разбираш нещо някъде, питай ме. Видя от къде ги взех, можеш да ги върнеш отново там.

Погледът на Аделхайд се закова върху него, после върху тефтерите и накрая върху шкафа. Кабинетът с неговия голям прозорец винаги й се бе струвал толкова предразполагащ… Но сега, въпреки слънцето, което нахлуваше на златни тласъци в нея, въпреки бръмченето на мушиците и стария приятен дъх на тютюн, който бе останал навярно още от времето на Клинге, стаята изведнъж й се стори мрачна и студена — дори нещо повече: при думите на стария Даг по цялото й преминаха ледени тръпки, сякаш я лъхна отворен гроб. Промълви на пресекулки, че той без друго има още много години пред себе си, че му няма нищо и може да се каже, че е съвсем ненужно да се бърза друг да поеме тефтерите или каквото и да било друго. В крайна сметка тя се разрида над старите книжа на капитан Клинге и не знаеше какво да предприеме.

След като я изслуша, Даг стана и я помоли отново да го последва, защото имал да й показва още много неща. Гласът му звучеше уморено и глухо. Аделхайд се изправи като насън и прекрачи за пръв път прага на голямата спалня. Тук единият прозорец беше отворен, завесата се люлееше от топлия вятър, а също и балдахинът над голямото семейно легло, което беше донесено преди много години от имуществото в града на фамилията Холдер, се полюшваше тихо, тежко и с достойнство. До стената имаше една несъразмерно голяма ракла, потъмняла заради многото железни ребра.

— Всички покривки за маса и сребърни прибори на Холдер, както и тези от имението, са в тази ракла. А в едно отделение са сложени всякакви накити — рече Стария Даг. — Ще получиш ключовете някога по-нататък.

Даг отиде до леглото, извади голям лост и фенер, сложи свещ в него и я запали. После отвори катинара на една вратичка, която се намираше зад леглото и водеше към мазето, кимна с глава на Аделхайд и пръв заслиза надолу. Спарен въздух от мазето удари Аделхайд и само волята на Стария Даг, на която тя не можеше да противостои, можеше да я накара да тръгне и тя надолу. В мазето имаше празна вдлъбнатина с неправилна форма. Бе издълбана направо в скалата. Там лежаха на земята една купчина плоски камъни. Стария Даг ги премести настрана с помощта на лоста, после взе стълбата и я спусна в дупката, която се откри под камъните. Тръгна напред, Аделхайд след него и двамата слязоха в дълбочината. Там имаше два сандъка. Даг отвори единия и вдигна похлупака на едно малко отделение. Бръкна с ръка и извади много вързопи сгънати книжа под светлината на фенера.

— Ето тук има писма за закупени имоти и други документи за пари, които ми дължат различни хора — заяви той и сложи отново книжата вътре, после и похлупака над тях. Над главното отделение на сандъка имаше една кожена покривка, която той махна. — Отгоре тези пари са изгнили — рече той и започна да рови в тях, бързо и сърдито, като изхвърли на земята извън сандъка купчина книжни пари.