Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

С учуден поглед мъжът гледаше към Даг, докато му говореше. Никога не бе срещал такъв странен човек. На вид хубав и изтънчен, но силен като животно, със студен поглед и неумолим в приказките си, но все пак… Беше го внесъл вътре и така го бе спасил от сигурна смърт в снега, бе му наместил ръката и го бе нахранил. Дали сега това, което той казвате за затварянето, беше на шега или наистина?

В този момент Даг го попита защо не го е убил, докато е спял на пода.

— Спал си тук? — попита го учуден другият. — Аз също явно съм спал. И когато се събудих, ти седеше там и си печеше сланината.

— А ти реши веднага да ме нападнеш в гръб, така ли? — попита Даг с презрение.

Дълго време се гледаха, после онзи наведе поглед към ръцете си. Най-после каза, че бил обезумял от страх и си помислил, че Даг го преследва.

— И тъй като вече нямаш задръжки, реши, че можеш да убиваш всеки, който ти се изпречи на пътя, а?

Бурята бе вече утихнала, когато Даг отиде до вратата и погледна какво е времето.

Даг отведе мъжа на изток, до колибата при Свартиернкоя, и му показа, че там има брадва и гърне, както и други домакински прибори, закачени високо на гредите; даде му остатъка от храната си и го посъветва да стои засега тук. Ако някой дойде да го преследва, той може да бяга право на север и да се скрие в планината. Освен това може да си изкорени малко от гората, ако реши.

— Но да знаеш, че ако убиеш някого тук — добави Даг, — тогава няма да намериш скривалище никъде по света.

Мъжът го изгледа бързо. Сега Даг изобщо не се шегуваше.

Когато Даг тръгна отново на запад, огледа течението на потока, който искаше да използва за спускане на дървата, и замислен, се насочи назад през планините.

Докато вървеше, си мислеше за един друг мъж, за рибаря Бьоре. Той бе получил подслон от баща му, а доколкото Даг знаеше, и ръката на Бьоре бе нанесла тежък удар някога, заради любимата му. Животът можеше да бъде толкова безсмислен, че инстинктът, който иска да роди живот, понякога подтиква човек да отнеме живот.

В един момент Даг се сети, че бе отишъл горе, за да види Планината на мъртвите, и тя му беше изпратила тази буря, която едва не го погуби, и като не можа с нея да му стори нищо, планината бе променила посоката на вятъра и му бе изпрати убиеца в колибата. Но той не й се сърдеше. Тя беше в правото си. Той не биваше да се изкачва горе, на самия череп на смъртта, а после да се върне и да демонстрира, че въпреки всичко още е жив; не трябваше да предизвиква планината точно по времето, когато тя издигаше снагата си насред пролетната буря, като зловеща заплаха над живота.

Че и този път успя да се спаси, това му изглеждаше истинско чудо. В този миг си спомни нещо казано от Аделхайд. Тя се молела за него — така му бе признала веднъж — всяка вечер.

В него се събуди силното желание да се върне у дома. Беше преживял твърде много и то му беше достатъчно този път.

Даг не гледаше безкрайната земя на прадедите си с очите на собственик, не държеше главата си високо и не се чувстваше голям.

Бе свел главата си ниско, а умът му бе зает с мисли.

Чувстваше се по-близък със смъртта, отколкото с живота.

Цяла година след раждането им близнаците в Бьорндал толкова много плачеха и беснееха, че изтощиха майка си и на следващото лято човек едва можеше да я познае. Страхът, който я бе завладял след загубата на първите й две деца, караше Аделхайд да бъде постоянно нащрек. Също, разбира се, не беше за пренебрегване и фактът, че бе родила две деца едновременно.

Двете пъргави млади същества караха Стария Даг да се смее от сърце. Прислужниците, които помагаха в детската стая, наричаха първородния „красавецът“, а брат му — просто „другият“. Ун Хамарбьо бе помагала при идването им на бял свят и бе внимавала кой щеше да бъде наследник на имението. Стария Даг често я питаше дали е напълно уверена в твърдението си и така смешно местеше погледа си от „красавеца“ към „другия“. Гледаше „другия“ с особено изражение. Ун обаче изобщо не се съмняваше кой се беше родил пръв. По-малкият, който бе кръстен с името Даг, не беше хубав. Имаше нещо ъгловато и недодялано в него не само веднага след раждането му, но и месеци по-късно. Самата Аделхайд призна това веднъж, като го повиваше.

— Не се безпокой — утеши я Стария Даг, — аз и Даг също сме били такива; излезли сме само грубо одялани от утробата на майка си, но животът после ни е шлифовал доста добре.

Едва сега Аделхайд разбра защо той постоянно повтаряше въпроса си към Ун дали е сигурна кой е първородният. Старецът очевидно щеше да се радва повече, ако вторият беше първороден.