Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Мускулите по гърба му потрепваха така рязко, че раменете му се раздвижваха, докато главата му беше приведена напред. Сърцето му биеше лудо.

Измина доста време, докато той обуздае звяра в себе си, след като веднъж бе напълно изтървал юздите му.

Не е редно да прибереш вътре при себе си един убиец, след като преди минута си бил принуден да се бориш с него на живот и смърт.

Но Даг направи точно това.

Беше сигурно, че човекът щеше да замръзне в снежната буря навън. Така че Даг махна подпорното дърво, отвори вратата и излезе навън. Снегът бе вече престанал, но бурята продължаваше да вилнее все така студена, като вдигаше вихрушки и носеше снега из въздуха. Човекът не беше на мястото, където го бе хвърлил Даг, над него бе навян сняг, затова Даг успя да го намери едва след като се спъна в него.

Той го довлече вътре, обърна го на гръб и го прислуша. Да, беше жив; но едната му ръка стоеше странно пред гърдите му, а доколкото Даг си спомняше, при схватката човекът съвсем не се бе проявил като сакат.

Много неща му се бяха случвали в гората. Няма нищо по-лесно от това да си изкълчиш ръката, когато се бориш с големи дървета. По всяка вероятност човекът бе извикал така пронизително заради изкълчване на ръката си. Даг го настани удобно и приготви всичко необходимо за бързата манипулация, която бе необходима, за да се намести ръката отново.

Може би бе бутнал леко ранената ръка, която бе вкочанена от студа. Във всеки случай мъжът дойде в съзнание и впери в него огромни ужасени очи. В същия момент Даг направи хватка с коляното си и с двете си ръце, като ръката се върна на мястото в ставата. Човекът едва ли беше дотолкова в съзнание, за да разбере какво става с него, като по всяка вероятност си мислеше, че този ужасяващо силен мъж има намерение да му строши ръката. Усети ужасната болка и изкрещя толкова силно, че викът му още дълго звучеше в ушите на Даг. Измина доста време, докато Даг го накара да разбере онова, което бе станало. Най-накрая той се надигна и седна на леглото; остана седнал там, държеше болното си рамо и гледаше втренчено Даг. От време на време потреперваше от ледени тръпки, толкова силно, че зъбите му изтракваха. Навярно се дължеше на болките, както и на студа, който още сковаваше тялото му, а може би беше и заради страх.

Даг не го погледна. Отиде до огнището и махна от огъня почти зачервения тиган.

— Ето че сланината ми изгоря по твоя вина — рече той, като че ли това беше нещо по-лошо от удара на брадвата.

Брадвата блестеше в огъня без дръжка, защото тя бе изгоряла. Даг се отнасяше грижливо към сечивата. Затова извади брадвата от жарта. После сложи тигана на полуотворената врата, за да изстине на вятъра. Когато бе достатъчно охладен, го внесе отново вътре, извади от раницата си друго парче сланина, наряза я на ивици и я изпече.

Отстрани мъжът гледаше с алчни очи и жадно поемаше апетитната миризма и почти не повярва на очите си, когато Даг дойде до леглото с тигана, столчето и раницата, сложи тигана до него, извади и наряза хляб.

— Сигурно си гладен — рече Даг, а мъжът не отказа.

Започна да си чупи хляб със здравата ръка. Често се опарваше, докато си взимаше и духаше усилено върху сланината и пръстите си. А Даг извади ножа си, за да си набожда с него малки късчета сланина. След като заситиха острия си глад, Даг изведнъж го погледна и започна да се смее със своя тих момчешки смях.

— Много лош занаят си избрал — рече той.

Човекът потрепна и хвърли бърз поглед към Даг. После погледна черните си ръце и промърмори нещо като „обущар“.

— Ти си гробар — студено рече Даг, като задържа погледа му, който го отбягваше.

И преди още онзи да събере смелост да го попита какво иска да каже с това, получи отговор.

— А защо го уби?

Човекът не се опита повече да отрича. С наведена глава и ръце, които трепереха, той разказа прастарата история за невярната жена, за алкохола и за един твърде силен удар, който носи смърт. А после поиска непременно да разбере толкова ли се вижда, че е убиец, щом Даг веднага бе разбрал това.

— Е — отговори Даг, — когато някой бяга посред снежната буря толкова надалеч в планините и напада с брадвата си един невинен човек, явно е, че за него нещата са на живот и смърт.

Мъжът попита дали Даг ще го издаде на ленсмана, а очите му бяха изцъклени от страх.

— Всъщност тук аз съм ленсманът — рече Даг, — и когато бурята стихне, ще те заведа в колибата до Свартиернкоя и там ще те затворя. Ще подхожда на черните ти ръце.