Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Беше се заблудил в бурята. Бе започнала в началото на север, като Даг си определяше посоката по нея. Гледаше постоянно как бурята го удря отдясно, това му бе известно дори и по времето, когато му прилоша; а вървеше ли така, щеше да се движи право на запад, където ще стигне колибата Раус, която се намираше под боровите склонове, на север от планинското езеро, което имаше намерение да огледа на следващия ден. Но вятърът се бе насочвал все повече и повече на изток, а заедно с него и Даг, и понеже постоянно внимаваше да усеща вятъра отдясно, Даг се бе изкачвал все по-високо по склона, все повече бе извивал към север, бе заобиколил колибата Раус и беше стигнал далеч на запад, до реката, която слизаше от високите планини.

Накрая беше забелязал, че се е отклонил, защото се бе насочил право към колибата. Сега той се надигна леко, вдигна нагоре ръце и опипа с пръсти къде е вратата, отвори я леко и с последната искра от животинската си жажда за живот провлече крака през дълбокия сняг и се стовари вътре в колибата. Бурята затвори с яд вратата зад гърба му.

Като че ли стихията беше гонила точно него. Ревеше като безумна около колибата, спускаше се надолу през скалните пропасти, стичаше се от всички страни. Понесеният от нея сняг се вдигаше, като кипеше като бурно море, събираше се на грамади, затрупваше колибата, въртеше се и танцуваше над мястото, където бе колибата вече бе погребана и скрита.

Нощта изтичаше, час след час бурята продължаваше да реве, пречупваше и поваляше стогодишни борове по върховете като сухи клечки, беснееше с последната ярост на зимата.

В мига, когато бурята бушуваше най-яростно и колибата Вестли бе погребана сред снежен прах и снежен кипеж, ивица син дим се накъдри над мястото, където покривът беше потънал в снега. Димът беше мигновено отнесен, но други вълма пропълзяха отново, като се понесоха с бурята в едно.

Рано сутринта Даг седеше при огнището и си печеше сланина. Беше лежал изтощен и вдървен на земята, с ръце под себе си, като бе спал няколко часа; после стана, седна, с вдървени и вкочанени крайници, и си накладе огън, след което в колибата се разнесе апетитен мирис на печена сланина.

Изведнъж той вдигна глава и се ослуша. Бурята ревеше и вилнееше, колибата се люшкаше насам-натам, както обикновено ставаше, гредите скърцаха и стенеха. На Даг се стори, че долови и друг някакъв шум, съвсем близо до себе си, но това бе вероятно отново бурята. Отново се наведе над жаравата. Дали бе слухът, усетът или друго нещо — никой не знае кое прави един зрял човек така чувствителен.

Извърна поглед към леглото и все едно видя там смъртта. Един здрав, див мъж, с очи изцъклени от жажда за убийство или от ужас, с вдигната нагоре брадва в силните си черни, изопнати ръце.

Мъжът се втурна напред, брадвата падна, защото Даг се хвърли от столчето си със светкавична бързина върху крака на човека. Острието на брадвата удари в камъните на огнището, от което изскочиха искри. Няколко секунди на бясна борба между две диви животни, после се чу пронизителен писък, изпълнен с болка и смъртен ужас, вик, който заглуши бурята и всичко друго. Едното от двете животни се надигна запъхтяно на колене, изправи се, като трепереше, в цял ръст. После, като влачеше другото животно, чиято глава удряше с тила си по земята, то отиде до вратата, отвори с крака и колене и изхвърли товара си навън, сред развилнялото се море от сняг.

След като вратата отново бе затворена, подпората бе бутната, за да се заключи, Даг застана сред светлината от огнището.

Миришеше на изгоряла сланина сред жаравата, дръжката на брадвата се бе превърнала във въглен, огънят пъплеше около тигана, сини пламъчета трептяха и се стрелкаха, пламтейки още известно време.

Даг беше сляп за всичко наоколо. Стоеше като вкаменял, само гърдите му се надигаха и спускаха, като от единия му ръкав се стичаха капки топла кръв на пода.

За щастие, Аделхайд не бе сега тук, за да го види. Не изглеждаше никак добре. Косата му бе настръхнала диво, дрехите му бяха раздърпани. Но не това го правеше страшен. Лицето му — то беше страшно. Челото му бе сбръчкано на дълбоки бразди над носа му, веждите му бяха опнати като ястребови крила, а очите му гледаха изпод тях — неузнаваеми и мрачни. Синият периметър около тъмната му зеница бе изчезнал, а самата тя бе станала зловещо голяма и ужасяващо черна. Носът му изглеждаше необикновено тесен, костта му се очертаваше остро под кожата, а ноздрите му трептяха застрашително. Устата му бе полуотворена вляво, като стиснатите зъби блестяха жълто–бели в страшна усмивка; под тях изпъкваше, упорита и широка, брадичката му, все пак със своята лека, благородна извивка, която беше така забележителна някога в Ане Хамарбьо, както и при Стария Даг.