Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

Спря се на последната стълба и започна да пристъпва ту на единия, ту на другия си крак, като се колебаеше дали да отиде в стаичката си, или да търси спасение отново надолу по стълбите. Светлината зад ъгъла на коридора растеше така тъмночервена и страшна, а във въздуха се носеше такава странна миризма на изгоряло и опърлено, на дим и злощастие… Сърцето на Нета започна да бие все по-бързо и по-бързо, в ушите й бучеше все по-силно и по-силно, че тя не можеше нито да помръдне краката си, нито да отлепи очите си от светлината.

Вратата на госпожица Елизабет трябва да бе широко отворена, защото отблясъкът на стената отвън се разшири и стана светъл и ослепителен. Нета се хвана за сърцето и политна да падне. На стената израсна тъмна сянка, започна да става все по-голяма и по-голяма, като се насочи напред по пътя към стаята. После около очертанието на сянката изведнъж избухнаха пламъци и тя започна да хвърля искри. В къщата прозвуча пронизителният писък на човек, обхванат от безумен страх, чу се глухо падане — и всичко отново потъмня и затихна.

Нета се свлече в подножието на стълбището и така я намериха — окървавена и пребита, почти обезумяла. Полковникът се появи, като се олюляваше от треската и многото грог, със свещ в ръка, а след него се втурнаха прислужничките и един работник.

Полковникът искаше да разбере какъв беше този вик и тропот по стълбището. Нета обаче можа да каже само няколко несвързани думи:

— В стаята на госпожицата… живият дявол… виеха се пламъци и миришеше на дим… госпожицата изкрещя страшно…

— Хм… — Изведнъж полковникът изтрезня напълно и се наведе отпаднал. Сведе надолу глава, като се бореше да си поеме дъх. Бръчките на лицето му изведнъж станаха болезнено дълбоки и разкривиха изражението му с болка и ужас. Вдигна лице и отблъсна всички настрани с разтрепераната си лява ръка и тръгна, като се спъваше, към стълбището и се спусна, сякаш някой го гонеше, нагоре по него.

Останалите гледаха след него, слугините трепереха от ужас. Също и работникът стоеше нерешително, докато полковникът достигна дълбочината на коридора. Накрая обаче и той тръгна, наведен и с тихи стъпки, след господаря си. След малко се върна също така тихо, задъхан и смразен.

— Госпожицата е мъртва — рече той.

Не каза обаче нищо за това — как старият полковник бе събрал парцалите и главните, които бяха лежали на пода в стаята на госпожицата, и ги бе угасил, докато самия той само бе надничал от вратата.

Така дяволът бе взел госпожицата още жива.

— Неправилно е държала свещта — рече полковникът. — Дрехите й отпред изцяло са изгорели.

Никой не искаше да се доближи до госпожицата и полковникът се принуди сам да я положи в ковчега. И от това, че трябваше да я докосва, на ръцете му се появиха ужасни рани, които трудно щяха да зараснат или щяха да останат неизлечими.

Легендата разказва, че колибата Вестли е първата къща, която си издигнал първият мъж от рода Бьорндал, когато дошъл в тези гори, бягайки заради по-силния враг от запад.

Тази колиба още се намираше горе, западно от скалния хребет след брезовия лес, последния фронт на горите пред високата планина. От тук човек можеше да види безкрайно далеч над гористите планински гърбове, които се спускаха на запад в други посоки.

Колибата бе леко изкривена заради вятъра и столетията. Слънчев пек, дъжд и зли зимни мразове бяха въздействали през вековете върху дървото, от което бе изградена. То беше сиво-бяло и напукано, дори нацепено, с широки, криви пролуки, които проникваха дълбоко навътре.

Изхабените скоби на вратите скърцаха и ридаеха, когато вятърът проникнеше. А когато бурята започнеше да утихва, тогава скелетът на постройката лека-полека се наместваше отново, и тя все повече и повече лягаше на една страна, уединявайки се. Бушуваше ли злостна буря, колибата се клатеше, издигаше се, като за отбрана, и се издигаше достолепно.

Откъм долината в един такъв суров, ветровит ден на ранната пролет през гората от запад се изкачи чужденец. Той приседна за малко на един от върхове с борови гори и внимателно започна да се оглежда назад, в посоката, от която бе дошъл, през гористите върхове и потъналите зад тях долини. От време на време въртеше главата си и се ослушваше, като оглеждаше и другите посоки наоколо. Беше силен младеж, с брадва на пояса, с големи юмруци, почернели от боядисване на кожи или някакво подобно занимание. От вкиснатата бира с ръжда от желязо в нея, с каквато смес боядисваха тогава кожите, оставаха следи дълго време по ръцете.