Трюгве Гюлбрансен - Трилогия Бьорндал

— Понеже — рече Стария Даг накрая, — изобщо не дойдох тук за това. Всичко ми хрумна заради думите, които сам ти каза в началото.

Свещеникът го гледаше изпитателно.

— А тогава за какво дойде?

В тона му се долавяше недоверие. Очакваше някаква важна причина, за да се убеди, че Даг наистина не е дошъл за тези неща, които занимаваха ден и нощ самия него.

— Всъщност дойдох да съобщя за едно кръщение — рече Даг, а очите му заблестяха от гордост и чиста радост.

— Кръщение? — попита свещеникът. — В дома ви отново се е родило дете?

— Да — отговори Даг и на цялото му, иначе строго, лице, се изписа лъчезарно щастие. — Бог не е строг колкото неговия служител, той вече даде на един стар човек малко опрощение.

Свещеникът се разсмя от сърце, вдигнал заканително пръст. Знаеше колко тежко беше засегнала Бьорндал мъката заради смъртта на двете деца, и не на последно място — Стария Даг. И знаеше какво означаваше за него, в не едно отношение, обстоятелството, че се бе родило дете. Изпита желание да попита дали е момче, но се овладя, извади кръщелните документи от долапа и се приготви да пише. Отвори за справка при първите две момчета и попълни отначало датата и целите имена на родителите, преди да попита как ще се казва детето.

— На името на баща ми, Тургайр — отговори Даг.

Момче беше значи.

— Но нима не искаш да го наречеш Даг? — попита свещеникът.

— Не!…

— Защото смяташ, че ще има и други?

— Да — спокойно отговори Даг и свещеникът продължи да пише. Но когато посегна да посипе с пясък написаното, Стария Даг се прокашля и рече: — Веднага можеш да впишеш към него и едно второ, което ще се нарича Даг.

Свещеникът го погледна смаян.

— Близнаци са — рече сухо Даг.

За да запази живота на новородените, всичко трябваше да бъде направено достатъчно добре. Затова Даг се зае сам да отиде и ги запише в кръщелните документи при свещеника. С това той щеше да му направи и посещението, за което отдавна имаше намерение. Дълбоко в себе си имаше съвсем мъничка задна мисъл, че Бог ще запише това пътуване в неговата сметка и заради това ще остави двете момчета да пораснат. Мисълта за това бе причината, която го накара да наведе глава при предупредителните думи на свещеника относно опрощението. Съвсем не е лесно за хората да останат с добрите си дела чисти от всякаква мисъл за опрощение на греховете им. Онова обаче, което той предложи на свещеника, беше плод на съчувствието, породило се в душата му по време на техния разговор.

— Гледай ти — мислеше си на връщане към Бьорндал, — значи, стоиш и се хвалиш за добрата си воля, а пък гледаш изпод око към особеното опрощение, което би могъл да получиш за нея!

Съвсем скоро Стария Даг отиде в града. С кого говори и какво прави там, никой не научи, но пристигна писмо от епископа до свещеника, в което се казваше, че той е научил от съвсем достоверен източник истината за ситуацията и няма повече да коментира поведението на свещеника.

Рано или късно всичко излиза на бял свят. Онези, които се бяха скрили зад епископа, разпитаха и научиха, че планът им не бе успял, а обстоятелството, че Даг беше ходил и свещеническия дом и след това в града, не остана в тайна. И хората кимнаха с глави и решиха, че е Стария Даг…

Свещеникът и жена му дойдоха за кръщавката в Бьорндал заедно с трите си най-големи деца, но това не беше последното им посещение.

Свещеникът последва добрите съвети на Даг. Ставаше все по-въздействащ с проповедите си към хората и се превърна в многоуважаван свещенослужител. С домакинството и паричните му затруднения Даг се занимаваше доста дълго време, тъй като в тази област свещеникът беше и си остана неумел човек. Едва след като Даг стигна до мисълта да повери всички стопански и парични работи на жената на свещеника и получи съгласието на мъжа й, едва тогава за дома им настъпиха по-добри времена.

Това започваше отново!

Дебелата Марте вдигна глава от възглавницата, седна тихо на леглото — и се вслуша в мрака вън.

Хваната с две ръце за ръба на леглото, тя се разтрепери и имаше чувството, че някаква хладна змия пълзи по гърба й.

Чула го бе много ясно. Някой беше в кухнята. Познато й беше това скърцане на пода. То не беше от само себе си; ако някой пристъпеше към големия шкаф, тогава подът под него изскърцваше. Освен това през пролуката на вратата не се виждаше никаква светлина, вън беше тъмно — следователно не можеше да бъде човек. Тя се вслушваше, вслушваше; отново бе настанала тишина.